Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Тъй като след престоя у мисис Пипчин Пол не се почувствува по-добре, отколкото в деня на пристигането — макар че лицето му изглеждаше много по-свежо, — снабдиха го с малка количка, в която можеше да си лежи удобно с азбуката и други начални учебни помагала, докато го возеха към морския бряг. Верен на странния си вкус, детето отхвърли червенобузестия младеж, предложен за теглене на количката, и вместо него си избра дядо му — съсухрен, стар човек, с червено като рак лице, облечен в изпокъсани мушамени дрехи, който от дългото осоляване в морската вода бе станал як и жилест и миришеше на водорасли подобно на морски бряг при отлив.
С този забележителен слуга, теглещ количката, с крачещата до него Флорънс и изпадналата в униние Уикам, завършваща шествието, Пол всеки ден се спускаше до брега на океана. Там той прекарваше часове наред, като седеше или лежеше в количката си, и нищо друго не го разстройваше толкова много, колкото присъствието на деца — единствено с изключение на Флорънс.
— Върви си, ако обичаш — обръщаше се той към всяко дете, дошло да му прави компания. — Благодаря ти, но не ми трябваш.
Случваше се направо в ухото си да чува тънък детски глас, който да го пита как е.
— Благодаря, добре съм — отговаряше той. — Но по-добре иди да си играеш, ако обичаш.
После се обръщаше, гледаше как детето се отдалечава и казваше на Флорънс:
— Не са ни нужни чужди хора, нали? Целуни ме, Флой.
В такива моменти се дразнеше дори от присъствието на Уикам и бе много доволен, когато тя както обикновено отиваше да търси миди и познати. Любимото му място бе доста уединено и никой не се разхождаше там. Достатъчно му бе, че Флорънс седи до него с ръкоделие, чете му или му приказва, а вятърът духа в лицето му и водата достига до самите колела на количката и на него нищо повече не му беше нужно.
— Флой — попита един ден той, — къде се намира Индия, където живеят близките на това момче?
— О, много далеч оттук — отвърна Флорънс, като вдигна очи от ръкоделието си.
— Седмици ли трябва да се пътува? — попита Пол.
— Да, скъпи. Много седмици наред, денонощно.
— Ако ти беше в Индия, Флой — каза Пол, след като помълча за миг, — аз щях… какво е направила мама? Забравих думата.
— Обичаше ме — рече Флорънс.
— Не, не. Не те ли обичам и аз, Флой? Какво беше? Умряла е. Ако ти беше в Индия, аз щях да умра, Флой.
Тя веднага остави ръкоделието си и като го помилва, положи глава на възглавницата му. И тя би умряла, добави Флорънс, ако той бил там. Скоро той щял да се почувствува по-добре.
— О, сега се чувствувам много по-добре — отвърна той. — Не исках това да кажа. Исках да кажа, че бих могъл да умра от мъка и самота, Флой.
Друг път на същото място той заспа и спокойният му сън продължи дълго. Когато внезапно се събуди, той трепна, ослуша се и седя така заслушан.
Флорънс го попита какво му се причува.
— Искам да разбера за какво говори то — отговори той и я погледна внимателно в лицето. — Морето, Флой, за какво говори то непрекъснато?
Тя му отвърна, че това не било нищо друго освен бученето на вълните.
— Да, да — рече той. — Но аз знам, че те винаги казват нещо. Винаги едно и също нещо. Какво има оттатък морето? — Той се привдигна и жадно се взря в хоризонта.
Тя му отвърна, че оттатък се намирала друга страна, но той каза, че не питал за това. Той питал какво имало още по-нататък, още по-нататък.
След това много често посред разговора той млъкваше и се ослушваше, за да разбере какво непрекъснато говорят вълните, и като се привдигнеше от мястото си, отправяше взор към далечното, невидимо място.
Глава IX
в която дървеният мичман изпада в беда
Вкусът към романтиката и любовта към необикновеното, от които в природата на младия Уолтър Гей имаше много силен примес и които опеката на чичо му, стария Соломон Джилс, не бе успяла да отмие чрез водите на суровия житейски опит, бяха причина той да придава необикновен и възторжен интерес към приключението на Флорънс с Добрата мисис Браун. Той се опиваше от него и го лелееше в душата си, особено що се отнася до частта, свързана със самия него, докато накрая то се превърна в галено дете на фантазията му, завладя я и напълно започна да разполага с нея.