Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

— Никога не съм й дължал нито едно пени, Уолтър — тихо каза капитан Кътъл, а лицето му явно изразяваше уплаха. — Правил съм й куп услуги, а също и на децата. Въпреки това е цяла драка понякога. Пфу-у-у!

— Аз бих се махнал оттук, капитан Кътъл — каза Уолтър.

— Не смея, Уол’р — отвърна капитанът. — Ще ме намери, където и да отида. Седни. Как е Джилс?

Капитанът (с шапка на глава) поглъщаше обеда си, състоящ се от студено овнешко, портър и изпускащи пара картофи, приготвени от самия него, които той, когато му бе необходимо, вадеше от малка тенджера, поставена близо до камината. По обяд той развинтваше куката и на нейно място в дървеното гнездо завинтваше нож, с който вече бе почнал да бели един картоф за Уолтър. Квартирата му бе съвсем малка и силно просмукана от тютюнев дим, но много уютна — вещите бяха прибрани, като че на всеки половин час ставаше земетресение.

— Как е Джилс? — попита капитанът.

Уолтър, който вече бе успял да си поеме дъх, но бе загубил самообладанието си — поне това, придобито по време на бързото придвижване, — се вгледа за миг в обърналия се с въпрос към него човек, възкликна: „Ох, капитан Кътъл“ и избухна в плач.

Трудно би било да се опише с думи вцепенението, в което изпадна капитанът при тази гледка. Мисълта за мисис Макстинджър съвсем се изпари. Той изпусна картофа и вилицата — ако можеше, би изпуснал и ножа — и като продължаваше да седи, гледаше момчето, сякаш всеки момент очакваше да чуе, че в Сити се бе отворила земята и погълнала стария му приятел заедно с костюма с цвят на кафе, копчетата, хронометъра, очилата и всичко останало.

Но когато Уолтър му разказа какво всъщност се бе случило, след като размисли за миг, капитанът се задвижи с пълна пара. Той взе от малката желязна чаена кутия на най-горната полица в бюфета целия си наличен капитал (възлизащ на 13 лири и половин крона) и го постави в единия джоб на широкото си синьо палто. После обогати същото хранилище със съдържанието на шкафа за сребърни прибори, състоящо се от две съвсем малки потъмнели чаени лъжички и старомодни изкривени щипци за захар, измъкна огромния си сребърен часовник с двоен похлупак от дълбините, където той почиваше, за да се увери, че тази скъпоценна вещ е цяла и невредима, отново прикрепи куката на дясната си ръка и като грабна бастуна, покрит с бучки, прикани Уолтър да потеглят.

Когато обаче си спомни в разгара на благородното си вълнение, че долу навярно го очаква мисис Макстинджър в засада, в последния момент капитан Кътъл се разколеба и дори хвърли поглед към прозореца, сякаш му хрумна мисълта да се измъкне през този необичаен изход, за да избегне срещата с ужасния си враг. Реши обаче да си послужи с военна хитрост.

— Уол’р — рече капитанът, като му намигна боязливо, — тръгни напред, момчето ми. От коридора ми извикай: „Довиждане, капитан Кътъл“ и затвори вратата. След това почакай на ъгъла на улицата, докато дойда.