Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Тези разпореждания произтичаха от предварителното познаване тактиката на противника, защото веднага щом Уолтър слезе долу, мисис Макстинджър излетя от малката кухня отзад подобно някакъв дух на отмъщението. Но след като не налетя на капитана, както бе очаквала, тя само отново подметна за чукалото и пак влетя вътре.
Изминаха цели пет минути, докато капитан Кътъл насъбере кураж да направи опит за измъкване. На ъгъла на улицата Уолтър дълго чака, като поглеждаше към къщата, да се появи твърдо колосаната шапка. Най-после капитанът изхвръкна от вратата, сякаш изхвърлен от експлозия, стремително се приближи към него, без да поглежда назад, и когато улицата остана далеч зад тях той си придаде нехаен вид и засвирука.
— Чичо ти много ли е разстроен, Уол’р? — осведоми се капитанът вървешком.
— Страхувам се, че много е разстроен. Ако го бяхте видели тази сутрин, никога не бихте забравили гледката.
— Върви по-бързо, Уол’р, момчето ми — отвърна капитанът, като ускори крачка, — и така бързо се движи до края на живота си. Прелисти катехизиса, за да намериш този съвет и го запомни.
Капитанът бе твърде погълнат от собствените си мисли относно Соломон Джилс, примесени с размишления за неотдавнашното измъкване от мисис Макстинджър, за да изрича други цитати по пътя с оглед нравственото развитие на Уолтър. Те не размениха ни дума повече чак до прага на Соломоновия дом, където злочестият дървен мичман с уреда на око сякаш оглеждаше целия хоризонт, дирейки приятел да го измъкне от бедата.
— Джилс! — издума капитанът, като бързо влезе в гостната отзад и съвсем нежно хвана Соломон за ръката. — Обърни носа по посока на вятъра и ще се справим. От теб се изисква само — заяви капитанът тържествено като човек, изричащ сякаш едно от най-полезните правила, плод на човешката мъдрост — да обърнеш носа по посока на вятъра и ще се справим.
Старият Сол отвърна на ръкостискането му и благодари.
С церемониалност, подобаваща на случая, капитан Кътъл нареди върху масата двете чаени лъжички, щипците за захар, сребърния часовник, наличния капитал и попита мистър Брогли, оценителя, какво има да се плаща.
— Е, това стига ли? — зададе въпрос капитан Кътъл.
— Боже мой! — отвърна оценителят. — Нима допускате, че тези вещи са достатъчни?
— Защо пък не? — заинтересува се капитанът.
— Защо не ли? Сумата е триста и седемдесет и нещо отгоре — отговори оценителят.
— Както и да е — рече капитанът, макар че очевидно бе слисан от цифрата. — Смятам, че всичко, което попада в мрежата ви, е вече риба.
— Безспорно — съгласи се мистър Брогли. — Но цацата не е равна на кит, нали разбирате?
Капитанът сякаш бе поразен от дълбокомислието на горната забележка. Той се поразмисли за миг, като междувременно оглеждаше оценителя като истински гений, а след това дръпна майстора на корабни уреди настрана.
— Джилс — попита капитан Кътъл, — какво е местоположението на работата? Кой е кредиторът?
— Тихо! — обади се старият човек. — Да идем настрана. Не говори пред Уоли. Това е поръчителство за бащата на Уоли — една стара полица. Изплатил съм голяма част от нея, Нед, но за мен настанаха такива тежки времена, че вече не мога да продължавам. Предвиждах всичко това, но нищо не можех да направя. Ни дума пред Уоли, за нищо на света.
— Все пак имаш някакви пари, нали? — шепнешком попита капитанът.
— Да, да… О, да… имам някакви — отвърна старият Сол, като първо пъхна ръце в празните си джобове, а след това стисна уелската си перука, сякаш очакваше да изцеди злато от нея, — но малкото, което имам, не може да се превърне в налични пари, Нед, невъзможно е. Опитвах се да направя нещо заради Уоли, но съм старомоден и изостанал от времето. То е пръснато тук-там и… накратко казано, все едно, че го няма — заключи старият човек и объркано се огледа наоколо.
Той до такава степен имаше вид на побъркан, скрил парите си на различни места, но забравил къде, че капитанът проследи погледа му с известна надежда, че току-виж, си спомнил за няколкостотин лири, скрити в комина или долу в избата. Но Соломон Джилс бе сигурен, че подобна вероятност не съществува.
— Напълно съм изостанал от времето, скъпи ми Нед — в кротко отчаяние продължи Сол, — много съм назад. Няма смисъл да кретам отдире. По-добре е стоката да се продаде. Тя струва повече, отколкото е нужно за заплащане на дълга. А аз по-добре да се свра някъде и да умра, за да приключа сметката. Нямам вече сили. Не разбирам нещата. По-добре това да е краят. Нека да разпродадат стоката, а него да го свалят — каза старият човек, като посочи с разтреперана ръка към дървения мичман. — Нека заедно да фалираме.