Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Чичо Сол! — обади се с неуверен глас Уолтър.
— Уоли, момчето ми — отвърна чичо му. — За пръв път ми се случва. Никога по-рано не ме е сполетявала такава беда. Твърде стар съм, за да започвам отначало.
Той отново си вдигна очилата (излишно бе вече да скрива чувствата си), закри лицето си с ръце и зарида високо, а сълзите му закапаха по жилетката с цвят на кафе.
— Чичо Сол! Моля те! Недей! — възкликна Уолтър, който направо потръпна от ужас, като видя стария човек да плаче. — За бога, недей! Мистър Брогли, какво мога да направя аз?
— Аз ви препоръчвам да потърсите някой приятел — посъветва го мистър Брогли — и да поговорите.
— Разбира се! — извика Уолтър, като се хвана за сламката. — Естествено! Благодаря. Необходим ни е капитан Кътъл, чичо. Почакай да изтичам до капитан Кътъл. Моля ви, мистър Брогли, наглеждайте чичо ми и се помъчете да го успокоите, докато мен ме няма. Не се отчайвай, чичо Сол. Не падайте духом и горе главата!
След като изрече много разпалено горните слова с голямо въодушевление и пренебрегна несвързаните възражения на стария човек, Уолтър отново излетя от магазина, бързо изтича до кантората с молба да бъде освободен поради внезапното заболяване на чичо му, а после се отправи с пълна пара към жилището на капитан Кътъл.
Докато тичаше по улиците, всичко му се струваше променено. Както обикновено имаше задръствания и се чуваше шумът на каруци, товарни коли, омнибуси, фургони и пешеходци, но нещастието, сполетяло дървения мичман, придаваше на всичко нов, странен вид. Къщите и магазините изглеждаха различни от преди — като че фасадите им с едри букви разгласяваха пълномощието на мистър Брогли. Търговецът сякаш бе завладял и черквите, защото камбанариите им се издигаха в небето по необичаен начин. Дори самото небе бе преобразено и недвусмислено излагаше изпълнителния акт.
Капитан Кътъл живееше на брега на малък канал около индийското пристанище, където се намираше подвижен мост, вдигащ се от време на време, за да пропусне някое странствуващо чудовище — кораб, попаднал в улицата подобно заседнал левиатан. При приближаването към квартирата на капитан Кътъл се наблюдаваше любопитен постепенен преход от сушата към водата. Той започваше с издигнатия флагщок — неизменен придатък към кръчмите. После следваха магазините за моряшко облекло с вълнени фланели, шапки „саутуест“ и възможните най-широки и най-тесни брезентови панталони, изложени навън. След тях идваха ковачници за изработване на котви и вериги, откъдето по цял ден долитаха звънките удари на тежките чукове върху желязото. После пък следваха редици от къщи, с малки, увенчани с ветропоказатели мачти, издигащи се пред червения боб. След това — канавки. После — подкастрени върби. После — пак канавки. После кой знае откъде взели се вирове с мръсна вода, почти напълно скрита от изпълващите ги кораби. После във въздуха се долавяха ухания от пържени картофи. Всички други занаяти бяха изместени от производството на мачти, гребла, скрипци и от построяването на лодки. После почвата ставаше мочурлива и нестабилна. После почваше да се чувствува единствено миризмата на ром и захар. А после на Бриг Плейс пред вас изникваше квартирата на капитан Кътъл, едновременно на втория и на последния етаж.
Капитанът бе един от тези масивни хора, с тяло и одежди, сякаш издялани от дъб, които дори и най-богатото въображение не би могло да си ги представи без някоя част от облеклото им, макар и тя да бе най-незначителната. И затова, когато Уолтър почука на вратата, а капитанът моментално подаде глава от едно предно прозорче и го поздрави както обикновено с твърдо колосаната шапка на глава, с яка като корабно платно и широк син костюм, Уолтър до такава степен бе убеден, че капитанът винаги изглежда така, сякаш той бе птица, а дрехите му — пера.
— Уол’р, момчето ми — извика капитанът. — Дръж се и почукай пак силно! Днес се пере.
В своето нетърпение Уолтър оглушително удари чукалото.
— Силно беше — отбеляза капитан Кътъл и моментално скри глава, като че очакваше гръмотевична буря.
И той не грешеше, защото една овдовяла дама с навити догоре ръкави, с покрити със сапунени мехури ръце, от които излизаше пара, отвърна на призива с поразителна бързина. Тя погледна първо чукалото, после измери Уолтър от главата до петите и изрази удивлението си, че то е оцеляло.