Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Не е.
— Също така не било учтиво — рече Пол с невинен глас — сам да ядеш овнешки котлети и препечен хляб, ми каза Уикам.
— Уикам — троснато рече мисис Пипчин, като се изчерви — е злобна, безсрамна, дръзка нахалница.
— Какво значи това? — запита Пол.
— Няма значение, сър — ядоса се мисис Пипчин. — Спомнете си приказката за малкото момче, което било разкъсано от разярен бик за това, че задавало въпроси.
— Откъде е могъл да знае разяреният бик — попита Пол, — че момчето е задавало въпроси? Никой не може да се доверява шепнешком на разярен бик. Не вярвам на тази приказка.
— Не вярвате ли, сър? — удивено запита мисис Пипчин.
— Не — потвърди Пол.
— Даже и бикът да е бил кротък, малки невернико? — добави мисис Пипчин.
Тъй като Пол не бе разглеждал въпроса в тази светлина и изводите му се основаваха на предполагаемия бяс на бика, за момента той прие поражението си. Но той седеше и продължаваше да размишлява за всичко с такова явно намерение да хване мисис Пипчин натясно, че дори една толкова упорита възрастна дама като нея счете за благоразумно да отстъпи, докато той забрави за разговора им.
От този ден нататък като че и Пол донякъде започна да привлича мисис Пипчин по същия странен начин, както и тя него. Тя го караше да премества стола си близо до нея пред камината, вместо да стои отсреща й. И той седеше там, в ъгълчето между нея и решетката на камината — черните дипли на роклята й поглъщаха светлината, излъчвана от малкото му личице, — и изучаваше всички бразди и бръчици по лицето й, като така се взираше в стоманеносивите й очи, че понякога принуждаваше мисис Пипчин да ги притваря, сякаш е задрямала. Мисис Пипчин имаше стара черна котка, която обикновено лежеше свита на кълбо в средата на решетката, мъркаше самодоволно и примигваше пред огъня, а тесните й зеници се източваха подобно на два удивителни знака. Както си седяха заедно пред камината, добрата стара дама приличаше — нека това не звучи непочтително — на вещица, а Пол и котката — на двата й зли духа. Видът на цялата компания беше такъв, че напълно можеше да се очаква някоя вечер при силен вятър те да излетят през комина и завинаги да изчезнат.
Това обаче не се случи. След здрач котката, Пол и мисис Пипчин винаги заемаха обичайните си места и Пол, отбягващ компанията на младия мистър Бидърстоун, цели вечери наред непрестанно изучаваше мисис Пипчин, котката и огъня, сякаш те бяха тритомен труд за некромантията.
Мисис Уикам тълкуваше посвоему странностите на Пол и в своето мрачно състояние на духа, подхранвано от неугледния изглед към комините, откриващ се от стаята, където обикновено седеше, от воя на вятъра, а така също и от скуката (убийствената скука, както подчертаваше мисис Уикам) на сегашното й съществуване, направи най-печални умозаключения от гореспоменатите предпоставки. Едно от правилата в стратегията на мисис Пипчин спрямо нейната собствена „млада нахалница“ — с това прозвище тя наричаше всички прислужници — бе да предотвратява контактите й с мисис Уикам — за тази цел тя прекарваше голяма част от времето си в криене зад вратите и изскачане срещу преданата й слугиня точно когато последната се отправяше към помещението на мисис Уикам. В това отношение обаче Бери можеше да разговаря с Уикам колкото си иска, като едновременно изпълняваше разнообразните си задължения, които я обсебваха от сутрин до вечер. Именно пред Бери мисис Уикам изливаше душата си.
— Какво хубаво дете е той, когато спи — възкликна Бери една вечер, когато отиде да занесе вечеря на мисис Уикам и се поспря да погледне заспалия Пол.
— Ех! — въздъхна мисис Уикам. — Така би трябвало да бъде.
— Защо, той не е грозен и когато е буден — отбеляза Бери.
— Да, мадам. О, да. Същото беше и с дъщерята на чичо ми, Бетси Джейн — рече мисис Уикам.
Ясно бе, че Бери очаква да разбере връзката между Пол Домби и дъщерята на чичото на мисис Уикам, Бетси Джейн.
— Жената на чичо ми — продължи мисис Уикам — почина, също както и майка му е починала. Детето на чичо ми израсна също като мистър Пол. От детето на чичо ми понякога на хората направо им замръзваше кръвта в жилите.
— Защо? — попита Бери.
— Никога не бих останала нощем сама с Бетси Джейн — заяви мисис Уикам — даже ако от това зависеше откриването на собствено предприятие от мистър Уикам още на следващия ден. Не бих могла, мис Бери.
Естествено, че мис Бери запита защо. Но мисис Уикам, в съответствие с привичките на дамите в нейното положение, продължи да следва собствените си мисли, без ни най-малко да се притеснява от това.