Божествени и прокълнати
- Автор: Диспейн (Деспейн) Бри
- Серия: Божествени и прокълнати #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–101–6
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Божествени и прокълнати». Краткое содержание книги:
— Обаждам се за срещата, за която се бяхме разбрали.
— Каква среща?
— Нали щяхме да ходим на боулинг? Обещала си ми.
По гласа му усетих, че е пуснал в действие прословутата си усмивка.
— Тази вечер ли?
— Да. Ще бъде двойна среща, с Джуд и Ейприл — обясни той, сякаш срещата вече беше уредена. — Вечеряме, играем боулинг, после отиваме на парти у Джъстин Райт.
— Хм.
Запитах се дали да отида. Не беше заради Пийт, а заради Джуд. Не бях говорила с него от снощи, откакто изперка. Много се учудих, че се е съгласил да излезе и да се забавлява с приятелите си, но това беше обнадеждаващ знак. Как ли щеше да се почувства, ако знаеше, че отказвам да изляза с него и Ейприл, за да се мотая с най-омразния му човек? Макар да чувствах, че трябва да отида, нищо не бе в състояние да ме накара да пропусна шанса си с Даниъл.
— Извинявай, но имам планове за тази вечер.
— Промени ги — настоя Пийт.
— Не мога. — Постарах се гласът ми да прозвучи жално. — Сега трябва да затварям. Ще се видим в църквата.
— Добре, чао. — Гласът му ми се стори унил. Усмивката беше изчезнала.
На масата, същата вечер
Всяка година след Деня на благодарността мама приготвя прочутата си яхния с пуешко, гъби и сметана. Сервира гъстия сос и късчета пуешко месо с пресни зеленчуци в малки тестени купички. Тъй като прави това ястие само по веднъж в годината, никой от нас не пропуска.
Само че този път бяхме само аз, Чарити, Дон и Джеймс, когато мама свали горещата тенджера от печката. Дон и Чарити потропваха нетърпеливо по масата с вилици и ножове.
— Остави и за другите — обърна се мама към Дон, когато той поля с втора лъжица от гъстия сметанов сос тестената купичка.
— Стига ти толкова! — Чарити дръпна черпака от Дон.
— Те губят — заявих аз и подадох салатата на мама.
— А Джуд къде отиде? — попита тя. Така и не успя да прикрие раздразнението си. — Той обожава тази яхния.
— Има среща с Ейприл.
Мама се намръщи.
— Къде е пастор Дивайн? — полюбопитства Дон.
— Още не се е прибрал — отвърна мама. — Скоро ще си дойде… надявам се.
Джеймс удари с ръчичка чинията и от нея се разхвърчаха зрънца грах и пръски сметанов сос. Той се разсмя и изкрещя любимата си нова мръсна дума.
— Джеймс! — Мама поруменя. — Откъде може да е научил тази дума?
Чарити се изкиска.
— Нямам никаква представа — отвърнах, докато се опитвах да остана сериозна. Даниъл щеше да се смее, ако беше тук. Жалко, че го нямаше. И на него това ястие му беше любимо. Проверих колко има в тенджерата, след това си сипах по-малко от обикновено.
След като всички се нахраниха и се измъкнаха от кухнята, сипах в пластмасова кутия за Даниъл. Той заслужаваше, особено след като останалите не благоволиха да дойдат на вечеря. Беше понапълнял, откакто го видях за пръв път миналата седмица — също като бездомно куче, което заглажда косъм в дома на новия си собственик. Все още беше слаб, но бузите му не бяха така хлътнали. Изглежда, храната, която му носех, му се отразяваше добре, но яхнията на Мередит Дивайн щеше да изяде с огромно удоволствие.
Пъхнах кутията зад млякото и реших да я запазя като изненада, след като потичаме. След това излязох, за да се срещна с Даниъл.
Вечерта
Орехът пропукваше и се превиваше под напора на вятъра, затова реших да изчакам Даниъл в хола. Настаних се на канапето с учебника по история — Даниъл винаги закъсняваше. След като прочетох материала за седмица напред, вече бях убедена, че той няма да се появи. Имах чувството, че нещо не е наред.
Къщата беше тиха. Мама и Джеймс си бяха легнали преди часове, татко най-сетне се беше прибрал и веднага беше отишъл в кабинета си, а Чарити щеше да спи у приятелката си Мими Дътън, в съседната къща. Само че аз не успявах да се съсредоточа, защото нещо ми подсказваше, че дори Даниъл би се сетил, че десет вечерта е прекалено късен час за „след вечеря“. Трябваше да се откажа и да си легна, но ме обхвана някакво странно чувство.
Бях застанала до прозореца, когато забелязах, че нещо се движи в тревата близо до ореха. Отново забелязах раздвижване и се запитах дали котката на семейство Дътън не се е измъкнала навън. Не ми се искаше нещо да се случи с котката на Мими — както стана с Дейзи — затова реших да направя нещо. Наметнах дебел шал на раменете си и излязох навън.
Промъкнах се предпазливо в двора, за да не изплаша животинчето. Когато приближих, разбрах, че до дънера се е свил човек.
— Даниъл?
Беше със същите дрехи като вчера — тъмни, индигови дънки и ризата с дълъг ръкав, която му бях дала. Беше притиснал колене към гърдите си, обгърнал крака с ръце. Наблюдаваше с немигащ поглед стария си дом.