Божествени и прокълнати

Почти полунощ

Скрих се зад дървото, докато Джуд и Ейприл седяха на люлката на верандата и се сбогуваха. Свих колене към гърдите си и отпуснах глава на коленете. Опитах се да си наложа да не треперя. Опитах се да спра да мисля за целувката. Опитах се да престана да разсъждавам над реакцията на Даниъл, когато чу признанието ми — страхът в очите му. Непрекъснато си повтарях думите му. Никога не бих поискал подобно нещо. Не мога да го направя. Не съм герой. Брат ти знае.

Какво знаеше брат ми?

Точно така. Трябваше да говоря с Джуд. Стига толкова тайни. Стига сме се престрували, че не е станало нищо. Трябваше да разбера какво се беше случило между тях двамата. Как да помогна на Даниъл, ако нямам представа какво го измъчва.

Как само ми се искаше да заваря Джуд сам. Колата на Ейприл беше на алеята, но им трябваше половин час, докато направят първата крачка натам. Завих се с шала, така че да не чувам как се мляскат. Ейприл издаваше нещо като мъркане всеки път, когато се откъсваха един от друг, за да си поемат дъх.

Изглежда бях задрямала, защото светещите стрелки на часовника ми показваха, че е станало почти полунощ, когато най-сетне чух Ейприл да пали колата и да излиза от алеята. Джуд се канеше да влезе, когато го повиках.

Той се завъртя към мен.

— Грейс, откога си тук? — Той избърса уста с опакото на дланта си.

— От скоро. — Стиснах шала, за да скрия розовите петна, които избиха по врата ми. — Тъкмо се връщах от семейство Макартър. Гледах хлапетата.

— А, така ли? — Погледна шала. — Добре ли си?

— Исках да те попитам… — пристъпих към него. — Разкажи ми за Даниъл.

Той подрънкваше ключовете.

— Какво за него?

— Трябва да разбера какво се е случило между вас. Защо се мразите толкова много?

Джуд изсумтя.

— Значи все пак те интересува, а? — в гласа му долових задоволство. — Крайно време беше.

— Питала съм те над десет пъти. Ти отказваше да говориш. — Качих се на верандата. — Наистина искам да знам, Джуд, защото много държа на теб.

— Но на него държиш повече.

— Как можа да го кажеш? Та ти си ми брат.

— След като държиш толкова много на мен, Даниъл откъде се сдоби с онова яке?

— Което носи ли?

— С което беше облечен по-рано днес. Червено и черно на „Норт фейс“. Откъде го е взел?

— Ами… аз му го дадох. — Не разбирах защо якето е толкова важно. След това си спомних: — То беше твое, нали?

Джуд не отговори.

— Извинявай. — Пуснах шала в краката си. — Дори не се бях сетила. Онази вечер, когато останах сама на „Маркъм“, той дойде и оправи колата. Затова му дадох якето. Наистина имаше нужда от връхна дреха. Преживял е толкова лоши неща, просто бе дребен жест, с който се опитах да му помогна.

— Да, на лошите хора им се случват лоши неща. Това да ти е минавало през ума? Те си получават заслуженото.

Потръпнах.

— Ами Мериан Дюк? Тя не беше сторила нищо лошо през целия си живот, а умря от студ на верандата си. Нещо обезобрази тялото й.