Снежно цвете и тайното ветрило
- Автор: Си Лиза
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0773-1
- Переводчик: Светлозара Лесева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Снежно цвете и тайното ветрило». Краткое содержание книги:
Изписани върху ветрила и избродирани на кърпички, символите на тази тайна писменост разкриват техните радости, страдания и стремежи.
Именно нюшу свързва две момичета в приятелство, което оставя трайна следа в живота им. В дома на Лилия е донесено ветрило с предложение да се сприятели със Снежно цвете. От този момент нататък двете намират емоционален пристан от всекидневните трудности, доверявайки една на друга най-съкровените си мечти и тайни.
Лилия и Снежно цвете сключват уредени бракове, познават радостта от майчинството, преживяват времена на глад, чума и бунтове, но остават неразривно свързани. Докато едно недоразумение не поставя приятелството им под въпрос.
— Яла ли си?
— Не ми е позволено да се храня още два дни.
— Ето ти фъстъци и фурми — рече той. — Няма да кажа на никого, изяж ги, ако искаш.
Поклатих отрицателно глава и перличките по главата ми затрептяха, а сребърните мъниста зазвъняха мелодично. Ресните се разтвориха и през тях видях сведените му очи. Гледаше нозете ми. Изчервих се. Притаих дъх с надежда да усмиря треперливите ресни, за да не забележи той руменината ми. Аз не помръдвах, нито той. Сигурна бях, че продължава да ме изучава. Можех само да чакам.
Най-накрая съпругът ми рече:
— Казаха ми, че си много хубава. Така ли е?
— Помогни ми да сваля украшенията и виж сам.
Думите ми прозвучаха по-остро, отколкото исках, но мъжът ми само се засмя. Няколко секунди по-късно той положи короната на една масичка. Обърна се с лице към мен. Бяхме може би на метър един от друг. Той изучаваше лицето ми, а аз смело разглеждах неговото. Всичко, което госпожа Уан и Снежно цвете ми бяха разказвали, бе вярно. Кожата на лицето му бе чиста и без никакви белези. Цветът й не бе така смугъл като на татко или на чичо, от което заключих, че прекарваше малко време на полето. Имаше високи скули и брадичка, която издаваше увереност, но не и безочие. Един непокорен перчем падаше през челото му и му придаваше нехаен вид. В очите му проблясваха весели пламъчета.
Той пристъпи напред, пое дланите ми в своите и рече:
— Мисля, че ти и аз можем да бъдем щастливи заедно.
Може ли седемнайсетгодишна девойка от народа яо да се надява на по-хубави думи? Подобно на съпруга си, аз също виждах златно бъдеще пред нас. В сватбената нощ той спази всички традиции, дори свалянето на сватбените обувки от нозете ми и обуването на червените спални пантофки. Бях дотолкова привикнала на нежния допир на Снежно цвете, че наистина не съм в състояние да опиша това, което изпитах, докато ръцете му докосваха стъпалата ми, освен че това действие ми се стори далеч по-интимно от всичко, което последва. И двамата нямахме представа какво да правим. Аз просто се опитвах да си представя какво би сторила Снежно цвете, ако тялото на този непознат мъж се намираше върху нея.
На втория ден от сватбата станах рано. Оставих съпруга си да спи и излязох от стаята. Случвало ви се е да ви прилошее от притеснение, нали? Така се чувствах от мига, когато прочетох писмото на Снежно цвете, но нямаше какво да сторя по време на сватбата, през нощта или дори сега. Трябваше да се постарая да следвам възможно най-добре предписанията до следващата ни среща. Но не ми бе лесно, тъй като изпитвах глад, бях изтощена и тялото ме болеше. Краката ми бяха изморени и разранени от дългото ходене през последните дни. Изпитвах болка и на още едно място, но докато вървях към кухнята, се опитах да потисна неприятните усещания. В стаята бе приклекнало едно около десетгодишно слугинче, което очевидно чакаше мен. Собствена прислужница — за това никой не ме бе предупредил. В Пууей хората нямаха слуги, но аз отгатнах положението й от това, че краката й не бяха бинтовани. Казваше се Юнган, което означава „смела и здрава като желязо“, каквато се и оказа впоследствие. Вече бе напалила мангала и бе донесла вода. Трябваше само да я стопля и да я занеса на свекъра и свекърва си, за да се измият. Направих и чай за цялото семейство и когато те дойдоха, им налях, без да разсипя и капчица.
По-късно през деня новите ми роднини изпратиха още свинско и сладкиши на родителите ми. Господарите Лу дадоха пищно угощение в родовия храм, още едно пиршество, на което не ми се полагаше да се храня. В присъствието на всички гости двамата със съпруга ми се поклонихме на Небето и Земята, на родителите на мъжа ми и на предците на семейство Лу. След това преминахме през храма, като се кланяхме на по-възрастните от нас. В замяна те ни даряваха с пари, увити в червена хартия. След тези ритуали се върнахме обратно в сватбените покои.
Следващият ден, трети сватбен, е времето, което всяка невеста чака с нетърпение, защото тогава се четат сватбените книги, изработени от семейството и приятелките й. Ала сега в главата ми бе само Снежно цвете и мисълта, че ще я видя при церемонията.
Сестра ми и снаха ми пристигнаха с книгите и подноси с храна, от която най-после бе позволено да вкуся. Много жени от Тункоу пристигнаха за четенето, но нито Снежно цвете, нито майка й се появиха. Не проумявах какво става. Бях дълбоко наранена… и уплашена от отсъствието й. Предстоеше най-хубавият, както се смяташе, сватбен ритуал, а не можех да му се насладя.
Моите санджаошу съдържаха обичайните слова за мъката на семейството ми след раздялата с мен. В същото време възхваляваха добродетелите ми и преповтаряха фрази от рода на: „Само да можехме да убедим това достойно семейство да изчака няколко години, преди да те вземе“ или „Тъжно е, че сме разделени“, като същевременно умоляваха новите ми роднини да бъдат снизходителни и да ме учат търпеливо на семейните обичаи. Сватбената книга на Снежно цвете също не излъга очакванията ми — в нея бе въплътила любовта си към птиците. Започваше така: