Снежно цвете и тайното ветрило
- Автор: Си Лиза
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0773-1
- Переводчик: Светлозара Лесева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Снежно цвете и тайното ветрило». Краткое содержание книги:
Изписани върху ветрила и избродирани на кърпички, символите на тази тайна писменост разкриват техните радости, страдания и стремежи.
Именно нюшу свързва две момичета в приятелство, което оставя трайна следа в живота им. В дома на Лилия е донесено ветрило с предложение да се сприятели със Снежно цвете. От този момент нататък двете намират емоционален пристан от всекидневните трудности, доверявайки една на друга най-съкровените си мечти и тайни.
Лилия и Снежно цвете сключват уредени бракове, познават радостта от майчинството, преживяват времена на глад, чума и бунтове, но остават неразривно свързани. Докато едно недоразумение не поставя приятелството им под въпрос.
Сведох поглед и върху ръцете си видях покафенелите от слънцето длани на чичо, който се опитваше да откопчи пръстите ми от парапета.
— Цветният трон те очаква — рече той с пресеклив от вълнение глас.
— Чичо…
После гласовете на братята и сестра ми се сбогуваха с мен. Предпочитах да можех да ги видя с очите си, вместо да гледам червените ресни пред себе си.
— Големи братко, благодаря ти за добрината, с която се отнасяше към мен — запях. — Малки братко, признателна съм ти, че ми позволяваше да се грижа за теб, когато бе невръстно детенце, обуто в цепнати гащички. Сестро, благодаря ти за търпението.
Навън свирнята заехтя по-гръмко. Протегнах ръце напред. Мама и татко ги поеха и ми помогнаха да премина прага. Когато прекрачих навън, ресните за миг се разлюляха напред-назад. През движението им зърнах паланкина, покрит с червена коприна и украсен с цветя. Моят хуа дзяо — цветният трон, бе прекрасен.
Всичко, което ми бяха казали, откакто преди шест години се бях сгодила, нахлу в съзнанието ми. Омъжвах се за младеж, роден в годината на Тигъра, най-подходящия партньор за мен според хороскопа. Женихът ми бе здрав, умен и образован. Семейството му — уважавано, богато и щедро. Бях успяла да добия тези впечатления от качеството и количеството на даровете им и сега те се потвърждаваха от цветния трон. Силата, с която стисках ръцете на мама и татко, отслабна и те ме пуснаха да продължа напред сама.
Направих опипом две крачки и спрях. Не виждах къде вървя. Протегнах ръце с копнежа Снежно цвете да ги посрещне. Както винаги, тя застана до мен. Обвила пръсти около моите, ме отведе до носилката. Отвори вратичката. Отвсякъде се чуваше плач. Мама и леля ме изпровождаха с обичайния тъжен напев, който се пее при прощаването с дъщеря. Снежно цвете се приведе близо до мен и ми прошепна, така че никой да не чуе:
— Помни, че ще останем сродни души навеки.
После измъкна нещо от ръкава си и го скри в костюма ми:
— Написах нещо за теб — каза. — Прочети го по пътя към Тункоу. Ще се видим там.
Качих се в паланкина. Носачите го вдигнаха и потеглихме. Мама, леля, татко, Снежно цвете и няколко приятелки от Пууей съпроводиха свитата до края на селото и ме изпратиха с последни благопожелания. Седях сама в носилката и плачех.
Защо вдигах целия този шум, когато щях да се завърна в дома си само след три дни? Ще го обясня така: за „омъжвам се“ използваме фразата „булуо фудзя“, което ще рече „не попадам веднага в дома на съпруга си“. „Луо“ означава падане, като падането на листата или попадането в сянката на смъртта. А на местния ни диалект думата за „съпруга“ има същото значение като тази за „гост“. През останалата част от живота си щях да съм просто гост в дома на съпруга си — но не онзи, когото посрещат с отбрани гозби, дарове и обич или комуто приготвят мека постеля, а такъв, който винаги си остава подозрителен чужденец, странник.
Извадих пакетчето от Снежно цвете от дрехата си. Загънато в плат, там лежеше ветрилото. Отворих го, предвкусвайки радостните слова, които сигурно бе написала. Очите ми пробягаха по гънките му и се спряха върху нейното послание:
„Две птички в полет — сърца, биещи ведно. Слънцето озарява крилете им, напоява ги с целебна топлина. Под тях се разстила земната шир — само тяхна.“
В гирлянда, обрамчващ ветрилото, се рееха двойка малки птички — аз и съпругът ми. Понрави ми се, че Снежно цвете бе посветила на съпруга ми място сред гънките на най-съкровената ни вещ.
После разстлах на скута си носната кърпичка, с която бе увито ветрилото. Сведох поглед и между полюляващите се в ритъм с бега на носачите ресни видях извезаните йероглифи на писмото, с което тя ознаменуваше този най-скъп за мен момент.
То започваше с традиционното обръщение към невестата:
„Остриета пробождат сърцето ми, докато ти пиша това писмо. Врекохме се да сме неразлъчни и горчива дума да не застава между нас.“
Това бе откъс от нашия договор и аз се усмихнах при спомена за онзи ден.
„Мислех, че ще сме неразделни за цял живот. Не вярвах, че днешният ден ще настъпи. Тъжно е, че сме се родили на този свят жени, но такава е била съдбата ни. Лилия, ние бяхме като двойка мандаринки. Сега всичко ще се промени. В следните дни ще научиш някои неща за мен. Нямам покой и съм изпълнена с тревожно очакване. Сърцето и гърлото ми се свиват при мисълта, че не ще ме обичаш вече. Моля те, знай, че каквото и да си помислиш за мен тогава, моето мнение за теб ще остане непроменено.