Разкритието на древния ръкопис

Погледът му се изостря.

– Когато за първи път видя, че ги държа в плен, те мислех за слаба, водена от сълзлива привързаност. Защо не попита?

Сега разбирам защо Баронс винаги настояваше да спра да му задавам въпроси и да го съдя само по действията му. Толкова лесно е да излъжеш. Още по-лош е начинът, по който се държим за тези лъжи. Умоляваме се за илюзията, за да не трябва да се изправяме пред истината, за да не трябва да се чувстваме сами.

Помня как бях на седемнайсет и мислех, че съм лудо влюбена. Тогава попитах кавалера ми за абитуриентския бал, нападателя от футболния отбор Род МакКуин: „Кейти не те е видяла наистина да целуваш Бренди в коридора пред тоалетната, нали, Род?“ И когато той каза: „Не“, аз му повярвах, въпреки петното от червило на брадичката му, което беше твърде червено, за да бъде моето, и начина, по който Бренди продължаваше да ни гледа над рамото на нейния кавалер. След две седмици никой не се изненада, когато той беше нейно гадже, не мое.

Взирам се в лицето на Даррок и виждам нещо, което ме обнадеждава. Той не се шегува, че ще ме направи негова кралица. Той ме иска. Не знам защо, може би защото той е запечатал в съзнанието си Алина, а аз съм най-близкото нещо, което е останало. Може би, защото той и сестра ми са открили кои са били заедно и на какво са способни, а едновременното самооткриване е могъща връзка. Може би заради моето странно гладко езеро или каквото там кара Шинсар Дъб да обича да си играе с мен.

Може би, защото част от него е човек и той жадува за същите илюзии като всички нас.

Баронс беше пурист[7]. Сега го разбирам. Думите са толкова опасни.

Казвам:

– Нещата се променят. Аз се адаптирам. Отрязвам непотребното, когато обстоятелствата се променят – пресягам се и погалвам лицето му, прокарвам показалец по перфектните му устни, проследявам белега му. – И често откривам, че обстоятелствата не са се влошили, както първоначално съм си мислела, а са се подобрили. Не знам защо толкова много пъти те отхвърлях. Разбирам защо сестра ми те е искала – казвам го толкова просто, че думите звънят като истина. Дори аз се стряскам от това колко искрено звуча. – Мисля, че ти трябва да бъдеш крал, Даррок, и ако ме искаш, за мен ще бъде чест да съм твоя кралица.

Той поема рязко въздух, бакърените му очи блестят. Обхваща главата ми и заравя ръце в косата ми, прокарва копринените къдрици през пръстите си.

– Докажи, че наистина мислиш тези думи, МакКайла, и няма да ти откажа нищо! Никога.

Той накланя главата ми и свежда уста към моята.

Затварям очи. Отварям устни.

И точно тогава го убиват.