Kолеж за магьосници
- Автор: Гросман Лев
- Серия: The Magicians #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Софтпрес
- ISBN: 9789546859341
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Kолеж за магьосници». Краткое содержание книги:
Mодерен фентъзи роман за настоящи и пораснали фенове.
Пъблишърс Уийкли
Куентин Колдуотър живее тъжен, меланхоличен живот. Макар и пълен отличник, той е нещастен. Единствената му мания е поредица от фентъзи книги за вълшебната страна Филория. Обсебен от приключенията и от магията на измислената страна, той препрочита книгите отново и отново.
Съкровеното му желание е не да кандидатства в университета Принстън, където е ясно, че ще приемат гений като него, а поне за миг да надзърне в света на Филория.
В един преломен ден Куентин попада на укрито с магия място в Ню Йорк, където времето тече по различен начин и където съществува... колежът по магия Брейкбилс. Макар колежът да не е Филория, той дава на Куентин възможност да учи магия и да прави заклинания – нещо, за което винаги е мечтал.
Оказва се, че магията не е лесна работа – мъчителни упражнения, заклинания на старохоландски и келтски, тежки предизвикателства, пътешествие по въздух до Южния полюс... Много скоро Куентин открива, че все още жадува за вълшебната страна от любимите си книги.
Птиците от "Брейкбилс" летяха на височина три хиляди метра, но заради чистия въздух нагънатата земна повърхност под тях се виждаше като през телескоп.
Вместо океански бряг зърнаха големи скални блокове, върху които се бяха събрали групички пингвини. После на тяхно място се разпростря безкрайна ледена шир, замразеният череп на Земята. Куентин беше уморен. Студът хапеше тялото му през тънката дреха от перушина. Той вече не знаеше какво ги държи във въздуха. Беше сигурен, че ако един от тях полети към земята, другите ще се предадат, ще свият криле и ще полетят надолу към порцелановобелия сняг, който жадно ще ги погълне.
Ненадейно линията, която следваха, се изви като пръчка за откриване на подпочвена вода и те с облекчение се плъзнаха надолу по нея. О, колко божествено беше да не полагат усилия да се задържат във въздуха, размахвайки изморените си криле! Куентин зърна каменна къщичка в снега — истинска аномалия сред безличната бяла пустош. Постройката принадлежеше на хора и при други обстоятелства той щеше да се изплаши, да прелети над нея и да я забрави.
Но не, безсъмнено пътят им свършваше тук, на някой от многобройните покриви на къщата, затрупани със сняг. На единия стоеше човек, стиснал дълга тояга. Куентин изпита силно животинско желание да отлети далеч от него, но умората и магнитната логика на невидимата линия бяха по-силни. В последната секунда разпери изтощените си криле, които грабнаха последните остатъци от кинетичната му енергия и омекотиха падането. Тупна върху заснежения покрив и безпомощно се опита да вдиша разредения въздух. Очите му се замъглиха. Човекът не беше помръднал. "Майната му! — помисли си Куентин. — Да прави с нас каквото си поиска, да ни оскубе, изкорми и да ни изпече." Изобщо не му пукаше, стига да можеше поне за миг да отмори крилете си, пулсиращи от болка.
Човешкото същество изрече някаква непозната дума и почука с пръчката по покрива. Петнайсет голи юноши лежаха в снега под бледото полярно слънце.
Куентин се събуди в малка стая. Нямаше представа колко време е спал. Гърдите и раменете му сякаш бяха натъртени и ужасно го боляха. Погледна грозните си розови човешки ръце без перушина, докосна лицето си. Примирено въздъхна — отново беше човешко същество.
Всичко в стаята беше бяло — стените, завивките, пижамата му, металното легло и чехлите, оставени на студения каменен под. От онова, което видя през квадратното прозорче, разбра, че помещението е на втория етаж. Отвън се простираха безкрайни заснежени полета. Бялото небе, стигащо до хоризонта, беше като безсмислена абстрактна линия, намираща се на разстояние, което той не можеше да определи. "Ужас! — помисли си. — В какво се забърках?"
Наметна върху пижамата тънкия халат, който беше окачен на кука, забита във вратата, и се затътри по коридора. Слезе по стълбището и се озова в просторно помещение с гредоред, което напомняше салон в скиорски хотел в Алпите. Покрай едната стена имаше дълга маса, от двете страни на която бяха поставени скамейки.
Куентин се настани на една скамейка. От другата страна седеше някакъв човек, който пиеше кафе от голяма порцеланова чаша и мрачно се взираше в остатъците от обилната си закуска. Беше рижав и с шкембенце. Брадичката му почти се сливаше с шията. Халатът му беше много по-луксозен от този на Куентин. Очите му бяха воднистосини.
— Оставих те да се наспиш — заяви. — Другите вече станаха.
— Благодаря. — Куентин се премести така, че да седи срещу него, и затърси чиста вилица сред купищата използвани прибори и чинии.
— Това е "Южен Брейкбилс". — Непознатият имаше лек руски акцент и докато говореше, не гледаше събеседника си. — Намираме се на около осемстотин километра от Южния полюс. След Чили си прелетял над Белигхаузеново море и над територия, наречена Елзуърт Ланд. В тази част на Антарктика й казват Земята на Мери Бърд. Адмирал Бърд я е нарекъл на съпругата си. — Той машинално почеса рижавата си грива и добави: — Аз пък се казвам Маяковски и ще ви преподавам.
— Знаеш ли къде са другите? — попита Куентин, пренебрегвайки официалностите — все пак и двамата бяха по халати и формалното обръщение щеше да прозвучи нелепо. Бодна си от студените пържени картофи и му се сториха божествени. Едва сега разбра колко е гладен.
— Освободих ги до обяд. Заниманията започват следобед.
Куентин кимна и попита, без да престава да дъвче:
— Какви занимания?
— Какви занимания ли? — повтори Маяковски. — Тук ще започне обучението ти в магия. Нима си въобразяваш, че Фог ви е научил на нещо важно?
Подобни въпроси смущаваха Куентин, затова предпочете да отговори откровено: