Kолеж за магьосници

— Кряк! — извика.

— Кря-кря-кря-кряяяк! — Съучениците му се съгласиха.

Понякога ятото кацаше да си почине или да се нахрани край някое езеро, голяма локва сред морава или сред служебен паркинг в предградие (нехайството на озеленителите беше златна мина за гъските). Често споделяха тези безценни парцели с други гъски, но истински, които долавяха трансформираната им същност и ги наблюдаваха с учтиво пренебрежение.

Куентин нямаше представа колко време летяха. От време на време зърваше позната земна формация и се опитваше да изчисли изминатото разстояние — ако летят с Х скорост и заливът Чесапийк се намира на Х километра от Ню Йорк, значи са изминали Х броя дни, откакто… Хиксовете и многобройните бели пространства упорито отказваха да придобият значения, подпомагащи решаването на уравнението. Гъшият мозък на Куентин нямаше необходимия капацитет да борави с числа, нито проявяваше достатъчно интерес към онова, което те трябваше да докажат.

Продължиха на юг, прелетяха над флоридските крайбрежни рифове, надничащи от синьо-зелената океанска шир, после над Карибския залив и край Куба, навлизайки в територии, в които нито една здравомислеща гъска не бива да припарва. Прелетяха и над Панамския канал и вероятно предизвикаха изумлението на естествознателите, наблюдаващи навиците на птиците, които отбелязаха в дневниците си странното явление.

Изминаха дни, седмици, може би месеци и дори години. Кой знае, на кого му пукаше? Никога досега Куентин не беше изпитвал толкова безметежно спокойствие и душевен мир. Забрави миналото си като човешко същество, "Брейкбилс", Бруклин, Джеймс, Джулия, Пени и директора Фог. Защо му беше да ги помни? Вече нямаше име, не притежаваше индивидуална идентичност и не желаеше да притежава. Каква полза от подобни човешки артефакти? Той беше птица. От него се искаше да превръща погълнатите буболечки и червейчета в мускули, тлъстина и пера, които да улесняват летенето му. Подчиняваше се само на другите птици от ятото, на вятъра и на законите на Дарвин. И на онази сила, която го тласкаше по невидимите магнитни линии все по на юг. Отляво вече бяха каменистите брегове на Бразилия и острите върхове на Андите, вдясно се простираше необятната синя шир на Тихи океан. Само че летенето ставаше по-трудно. Все по-рядко кацаха за отдих в доста екзотични междинни станции, отстоящи на големи разстояния една от друга, които вероятно предварително бяха набелязани за тях. Понякога, докато Куентин се рееше във въздуха и усещаше болка в гръдните мускули и в празния си стомах, виждаше нещо да блести в далечината и не след дълго се озоваваха на наскоро окосено футболно игрище или до басейн край изоставена вила на някой новобогаташ.