Kолеж за магьосници

— Вероятно и топките ти — промърмори Куентин. Извади тежкото мраморно топче от каменната купа до игралното поле и се огледа. Почти бяха загубили мача, после се бяха върнали в него, а сега всичко висеше на косъм и зависеше от Куентин. Досега той нямаше пропуск при хвърлянията, но… Нямаше вятър, но започваше да пада мъгла и вече беше трудно да се види другият край на игрището. Тишината се нарушаваше само от капките влага, отронващи се от дърветата. Слънцето беше далечен спомен. Откъм скамейките се провикна момиче:

— Давай, Куентин!

— Куентин! — Директорът стоеше прав в "ложата" и се преструваше на въодушевен.

Младежът бе обзет от прекрасно усещане за лекота и топлина — беше толкова ясно и толкова различно от суровата действителност около него, че той се запита дали някой прави тайна магия. Загледа се недоверчиво в тлеещия саламандър, но люспестото създание се престори, че не го забелязва. Стори му се, че светът се вмести в игралното поле, дървета и хора се смалиха, станаха сребристи, преекспонирани. Погледът му, внезапно станал критичен, се спря на бедния Джош, крачещ напред-назад край игралното поле, на Джанет, вкопчила се в Елиът, който се взираше в някакъв невидим пейзаж.

Внезапно разбра какво е предизвикало прекрасното усещане — беше осъзнал, че не може цял живот да се самонаказва, задето може би е допринесъл за смъртта на Аманда Орлоф. Никога нямаше да забрави случилото се, но след време щеше да се примири с него. Осъзнал беше и още нещо, че няма да заприлича на Джош. Щеше да разбере откъде идва силата му и как действа, та да знае къде е, когато му е необходима. Нямаше да допусне да се изтезава като Джош. Логично беше да се боят от Звяра, но след всичко преживяно не биваше да се страхуват един от друг. Обратното означаваше прахосване на време. И той щеше да го докаже.

Свали си палтото, сякаш като змия си хвърляше кожата, и си нави ръкавите. Даваше си сметка, че само след минута ще замръзне, но в момента студът му действаше освежаващо. Прицели се в надменния капитан на Естествениците, загърнат в нелепата си мантия, и запрати топчето право в коляното му.

— Ох! — Невярващ на поражението, русокосият фукльо се хвана за удареното място и негодуващо изкрещя.

— Майната ти! — каза победоносно Куентин.

Свали си ризата и без да обръща внимание на учудените възклицания на присъстващите (толкова лесно беше да игнорираш хората, след като осъзнаеш колко малко власт имат над теб), пристъпи до Алис, която стърчеше като парализирана в своя квадрат. Знаеше, че може би после ще съжалява, но понякога беше адски удовлетворяващо да си магьосник. Преметна Алис през рамо, като че ли беше пожарникар, и заедно с нея скочи в ледената пречистваща вода.