Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Но дали беше така? Или по-точно, дали това обясняваше всичко? Според мен имаше още една причина. Шефа, изглежда, изпитваше някакво удоволствие от това, че бе успял да издигне Тайни Дъфи. Унищожил го отначало, после той му беше събрал парчетата и Дъфи беше станал вече негово творение. Шефа очевидно изпитваше истинска наслада да гледа лустросаната външност на Тайни, диамантения му пръстен и да си мисли, че всичко това е бутафория, че е достатъчно да мръдне само малкото си пръстче, и Тайни Дъфи ще изчезне като струйка дим. В известен смисъл самата кариера на Тайни, осигурена му от Шефа, беше отмъщението на Шефа към Тайни, защото всеки път, когато Шефа обръщаше към Тайни замисления си, сънен, отвлечен поглед, онзи разбираше с изтръпнало сърце, че е достатъчно Шефа да мръдне само малкия си пръст, за да не остане и струйка дим от него. В известен смисъл успехът на Тайни беше за Шефа окончателният показател за собствения му успех.
Но това ли беше всичко? Впоследствие реших, че освен другите причини имаше още една: по някакъв налудничав каприз на съдбата Тайни Дъфи беше станал второто „аз“ на Уили Старк и цялото презрение, и всички обиди, които Уили Старк изливаше върху Тайни Дъфи, не бяха нищо друго освен отношение на едното „аз“ на Уили към неговото друго „аз“, отношение, продиктувано от някаква неосъзната вътрешна необходимост. Но стигнах до този извод много по-късно, когато всичко се свърши.
А сега Уили беше станал губернатор и никой не знаеше какво предстои.
Но междувременно — докато траеше предизборната кампания — аз останах без работа.
Работех в политическия отдел на „Кроникъл“. Имах постоянна рубрика. И бях ас.
Един ден Джим Медисън ме извика на зеления килим, който се стелеше около бюрото му като пасище.
— Джек — каза той, — известно ли ти е каква е линията на „Кроникъл“ в тези избори?
— Разбира се — отвърнах. — Ние искаме да бъде преизбран Макмърфи заради неговите бляскави постижения като администратор и безупречната му репутация като държавник.
Той се усмихна възкисело и каза:
— Да, искаме да бъде преизбран Макмърфи.
— Извинявам се, забравих, че съм в семейна среда, мислех, че пиша политическия си коментар.
Усмивката изчезна от лицето му. Той взе да върти в ръцете си молива.
— Исках да поговорим именно за твоите коментари — каза той.
— Да поговорим — съгласих се.
— Не можеш ли да ги подсилиш малко? Избори са това, не е методистко събрание.
— Избори са, разбира се.
— Не можеш ли да ги пишеш по-красноречиви?
— Когато изходният ти материал е Макмърфи, не е налице дори муха, от която да направиш слон. Правя, каквото мога.
Той се замисли за минута, после подзе:
— Виж, понеже този Старк ти е приятел, ти…
— Не ми е никакъв приятел — озъбих се аз. — Не съм го виждал от миналите избори. Лично на мен ми е все едно кой ще бъде губернатор на щата или колко голяма свиня ще седне на губернаторското място. Но на мен ми се плаща и аз правя всичко възможно в моите коментари да не проличи дълбокото ми убеждение, че Макмърфи е една от най-невероятните свини.
— Известна ти е линията на „Кроникъл“, нали? — каза мрачно Джим Медисън, загледан в ослюнчената, изподъвкана угарка от пурата си.
Беше горещ ден, струята от вентилатора падаше изцяло върху Джим Медисън, не върху мене, и в гърлото ми се точеше тънка, парлива, жълта на вкус слюнка, каквато се появява при стомашни киселини, а главата ми сякаш беше кратуна, в която дрънка изсъхналото семе. Погледнах Джим Медисън и казах:
— Добре.
— Какво искаш да кажеш с това? — попита той.
— Това, което казах — отвърнах аз и тръгнах към вратата.
— Слушай, Джек, аз… — започна той и остави угарката в пепелника.
— Знам, имаш жена и деца, издържаш студент.
Докато казвах това, продължавах да вървя към вратата.
Навън в коридора имаше съд със студена вода. Наведох се над него, взех една от конусообразните книжни чашки и изпих десетина такива чашки ледена вода, за да измия от гърлото си жълтата напаст. После постоях в коридора, усещайки водата в стомаха си като буца лед.
Сега можех да спя до късно, а като се събудя, да лежа неподвижно и просто да гледам как топлите лъчи с цвят на разтопено масло се процеждат през зирките на щорите, защото моят хотел не беше най-добрият в града, а стаята ми не беше най-добрата в хотела. Гърдите ми се издуват и спадат при дишането, влажният чаршаф лепне по голото ми тяло — така се спи тук лете, — отвън долитат дрънченето на трамваите и воят на автомобилните сирени, една пъстра и неспирна смесица от приглушени звуци, която дразни като власеница краищата на нервите, а сегиз-тогиз дочувам и тракането на съдове, защото стаята ми е в съседство с кухнята. От време на време там ще запее своята песен и някой негър.