Момчешки живот
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-271-2
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Момчешки живот». Краткое содержание книги:
Камиончето спря пред къщата ни. Предупредена от дрънченето, мама излезе на верандата, но татко нямаше да се прибере от работа поне още час. Вратата на пикапа се отвори и от него слезе висок, слаб чернокож, облечен в прашен гащеризон. Движеше се толкова бавно, сякаш за него всяко движение представляваше мъка. Носеше сиво кепе и черната му кожа бе посивяла от прахта. Бавно се насочи към верандата и трябва да призная, че дори ако зад гърба му внезапно му налетеше разярен бик, г-н Маркъс Лайтфут вероятно не би ускорил крачка.
— Добър ден, г-н Лайтфут! — поздрави мама. Беше с престилка. Беше се трудила в кухнята и бършеше ръце в хартиена салфетка. — Как сте?
Г-н Лайтфут се усмихна. Малките му, квадратни зъби бяха много бели, а сивата коса стърчеше изпод кепето. Ето така говореше той, гласът му — бавен като ленив теч от задръстена тръба:
— Добър ден и на вас, ’спожо Макенсън. Здрасти, Кори!
Това, освен всичко друго, беше и сериозен по дължина разговор за г-н Лайтфут, който от вече над трийсет години се занимаваше с ремонтите в Зефир и Брутън. Занаятът бе наследил от баща си. Беше известен с подхода си към уредите и, макар че беше бавен като зъбобол, винаги свършваше работата, все едно колко озадачаваща е повредата.
— Много добър… — чернокожият спря и погледна към синьото небе.
Секундите минаваха. Ребъл джафна и аз сложих ръка на муцуната му.
— … ден — заключи г-н Лайтфут.
— Да, така е!
Мама го изчака да заговори отново, но той просто си стоеше, този път загледан към къщата ни. Бръкна в един от многобройните си джобове, извади шепа дребни гвоздеи и ги запремята между пръстите си, сякаш също чакаше нещо.
— Ами… — мама си прочисти гърлото. — С какво мога да ви помогна?
— Просто наминавам — отвърна г-н Лайтфут, бавен като топла меласа. — Да видя дали… — и при тези думи той се поспря да проучи гвоздеите в ръката си за няколко секунди — … имате нещо за поправяне?
— Ами не, всъщност не. Не се сещам за… — мама спря и изражението й ми подсказа, че се е сетила за нещо. — Тостерът. Изгоря онзи ден. Канех се да ви се обадя, но…
— Да, ’спожо, тъй си е — кимна тържествено г-н Лайтфут, — времето просто лети.
Той се върна до пикапа за занаятчийското си куфарче — стара метална кутия, пълна с чекмедженца и невероятно много и най-различни видове болтчета и гайки. Препаса си колана с инструменти, от който висяха няколко различни по размер и вид чука, отвертки и зловещи на вид гаечни ключове. Мама задържа вратата отворена, за да мине г-н Лайтфут, а когато той влезе в къщата, тя ме погледна и сви рамене, все едно казваше: „И аз не знам защо е дошъл!“ Оставих Ребъл да дъвче пръчката си и влязох в къщата след тях; в прохладната кухня изпих чаша студен чай и гледах как г-н Лайтфут се взира в тостера.
— Г-н Лайтфут, ще желаете ли нещо за пиене? — попита мама.
— Не.
— Имам овесени бисквити.
— Не, много благодаря — той извади чисто бяло парче плат от един джоб и го разгъна. Разпъна го върху седалката на един от столовете до кухненската маса. След това изключи тостера, постави го на масата редом с кутията с инструменти и седна върху бялата кърпа. Всичко това бе извършено със скорост, все едно се движи под вода.
Г-н Лайтфут си избра отвертка. Имаше дълги, изящни пръсти на хирург или художник. Да го гледаш как работи бе мъчение чрез търпение, но човек не можеше да каже, че не знае какво прави. Отвори тостера от раз и поседя, втренчен в голите му нагреватели.
— Аха — каза след продължително мълчание. — Аха…
— Какво му е? — мама надникна през рамото му. — Може ли да се поправи?
— Вижте тук. Червената жичка? — той почука по нея с опакото на отвертката. — Откачила се е.
— Това ли е цялата повреда? Просто тази малка жица?
— Да, госпожо, това е… — гостът ни започна внимателно да пренамотава жичката върху пъпката й, и да го наблюдаваш беше странен вид хипноза. Накрая отбеляза: — Готово…
След това сглоби отново тостера, включи го, натисна надолу щипката за филийките и всички видяхме как нагревателите се зачервяват.
— Понякога — каза г-н Лайтфут.
Чакахме. Имах чувството, че мога да проследя как расте косата ми.
— Просто.
Светът се въртеше под краката ни.
— Нещо малко… — той започна да сгъва бялата си кърпа. Чакахме, но тази конкретна линия на мисълта му или бе дерайлирала, или бе стигнала до задънена улица. Г-н Лайтфут огледа кухнята. — Нещо друго за поправяне?