Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
– Слушай, Малвина! Витрал със сигурност е прочел тетрадката на Гран-Дюк. Първата му реакция е логична. Нахлу в дома му. Сигурно е открил трупа му. Втората му реакция също е лесно предвидима.
Малвина не знаеше какво да мисли. Накъде бие баба ѝ?
– Можеш да се прибереш вкъщи, Малвина. Марк Витрал ще дойде у нас, в Кувре, ще ни посети в „Розре“.
Малвина прокле себе си и собствената си глупост.
В огледалото за обратно виждане се появи черна точка, която ту се появяваше, ту изчезваше и лазеше по нервите на девойката. След няколко последни спираловидни извивки красивото водно конче кацна върху синия подвижен покрив на минироувъра.
19
2 октомври 1998 г., 11 часът и 31 минути
Марк спря да си поеме дъх. Облегна се на хромираните перила, разделящи на две стръмните стълби, по които се слизаше към булевард „Бланки“. Дланта му се вледени при допира със студения метал.
Марк си бе начертал маршрута мислено. Ще вземе метрото по линия № 6, ще направи смяна на спирка „Насион“, после ще се качи на регионалния влак по линия А4 по посока Марн ла Вале и ще слезе на „Вал д’Юроп“, предпоследната спирка. Най-много след час щеше да бъде в Кувре. Нямаше да му е трудно да намери адреса на Дьо Карвил. Щеше да телефонира на колежката си Женифер, която, слава богу, бе дежурна. Така бе открил и адреса на Гран-Дюк.
Нямаше нужда да предупреждава семейство Дьо Карвил, че ще ги посети. Там със сигурност щеше да има кой да отговори на въпросите му: дядото в инвалидния стол и „кралицата майка“ в замъка си... Едва ли напускаха често имението си. Дори за да пазаруват. Плащаха на хора да вършат това... и за това.
Марк се усмихна. Щеше да ги изненада! В края на краищата отсега нататък и той, и семейство Дьо Карвил имаха обща цел: да докажат, че Лили не му е сестра и че в нейните вени не тече кръвта на Витрал... значи имаха основа, върху която да изградят разбирателството си.
Основа за разбирателство. Марк потръпна, като се сети за трупа на Гран-Дюк. Взе телефона си. Спомни си, че си бе обещал да звънне на баба си в Диеп. И този път попадна на гласова поща! От доста дълго време наричаше баба си Никол. Това бе начин да премахне колебанията, които го измъчваха през първите десет години от живота му как да се обръща към нея – с „мамо“ или с „бабо“.
Никол – записа той съобщение, – имаш ли новини от Лили? Скорошни, имам предвид, след девет сутринта. Обади ми се, важно е. – Направи малка пауза и добави: – Всъщност, Никол, дори да не си спомням, си била много красива на петдесет години! Целувам те...
Лявата ръка на Марк се вкопчи в студения парапет, сякаш имаше намерение да залепи дланта си така, че когато я отдръпне, да остави там парчета плът. А пръстите на другата му ръка отново затанцуваха върху клавишите на телефона. Седем позвънявания...
Лили, къде си, по дяволите? Отговори! Обади ми се! Не заминавай. Излизам от Гран-Дюк. Не се е самоубил. Той е... намерил нещо, което аз също може да открия. Ще го открия. Обади ми се!
Влезе в метрото. По това време на деня пероните бяха почти празни. Марк едва успя да улови с поглед една реклама от другата страна на релсите – грамаден плакат, който приканваше към пътуване в Обединените арабски емирства. В следващата секунда изскочи влакчето с вагоните и сякаш заседна в златистия пясък на плаката, точно пред ориенталския палат, издигащ се под звезди от „Хиляда и една нощ“.
Осем спирки от „Корвисар“ до „Насион“.
Дневникът на Гран-Дюк
Така... Та значи, бях нает за разследване, което щеше да продължи осемнадесет години! Представяте ли си? Вече осемнадесет години тази история се е лепнала за мен като малка розова топка мозъчно вещество – дъвкана и предъвквана като дъвка, докато се загуби вкусът ѝ.
Вземете предпазни мерки, докато четете тези страници. Тази топка може да се лепне и на вашите мисли, защото, като я смесите с въображението си и я осмислите от гледна точка на вашата собствена логика, няма отърване от нея.
Първите дни и първите месеци на разследването бяха страшно вълнуващи. Въпреки че имах пред себе си осемнадесет години, имах чувството, че трябва да действам светкавично. Бях погълнал цялото досие от разследването (а то се състоеше от стотици страници) за по-малко от четири дни. През първите два месеца разпитах много свидетели: пожарникарите, които са били на Мон Терибъл, целия персонал от медицинския център в Белфор-Монбелиар, самия доктор Моранж, близките на семейство Дьо Карвил, близките на семейство Витрал, ченгетата, самия инспектор Ватьолие, двамата съдии – Льо Дриан и Вебер. И това далеч не е всичко...