Внезапни завършеци

Прахта се слегна.

Открадна си един момент, за да си поеме дъх. После още един, за да попъшка, докато светът престане да се върти пред очите ѝ. Още един, за да размърда предпазливо ръцете и краката си в очакване на онази остра болка, означаваща, че нещо е счупено, и жалкото подобие на живот, което водеше, скоро щеше да изчезне в сумрака. Но болка не се появи. Във всеки случай не повече от обичайното. И тъй като жалкото ѝ подобие на живот продължаваше, тя все още очакваше присъдата си.

Шай се изправи, цялата в рани и синини и покрита с прах, и изплю насъбралия се в устата ѝ пясък. През последните няколко месеца се беше нагълтала с достатъчно пясък и имаше мрачното предчувствие, че този няма да е последният. Конят ѝ лежеше на няколко крачки от нея, покритият му с пяна хълбок се повдигаше и спадаше учестено, предните му крака бяха почернели от кръв. Стрелата на Нири беше попаднала в плешката му, не достатъчно дълбоко, за да го убие или дори да го забави, но достатъчно, за да кърви раната обилно при бърза езда. А нейното пришпорване го беше убило така, както стрела в сърцето.

Някога Шай обичаше конете. Тогава — макар да смяташе, че трудно общува с хората, и в повечето случаи наистина беше така — тя се отнасяше необичайно меко с животните. Но това време отдавна отмина. Напоследък у Шай нямаше нищо меко — нито в тялото, нито в разума. Така че го остави да издиша последните остатъци от кървава пяна, без да го утешава с ласкавата си ръка, и се затича към града, като в началото се олюляваше, но бързо загря. Имаше огромна практика в тичането.

Селището трудно можеше да се нарече град. В него имаше шест сгради и от нейна страна беше твърде великодушно да нарече две или три от тях по този начин. Всичките бяха построени от груби дървени трупи, без никакви прави ъгли; бяха изсъхнали от слънцето, обрулени от дъждовете и покрити с прах, скупчени около мръсен площад и порутен кладенец.

Най-голямата сграда приличаше на таверна, бардак или търговски пост, а най-вероятно и трите едновременно. На дъските над вратата все още беше закована разнебитена табела, но името беше изтрито от вятъра и вече се виждаха само няколко бледи следи от боя. Сега тя гласеше: „Нищо, никъде“. Нагоре по стъпалата, като прескачаха през едно, босите крака караха старите дъски да скърцат; в главата ѝ се въртяха мисли как да играе, когато влезе вътре. Каква част от истината да разкрие и каква лъжа да вмъкне, за да се получи най-добрата рецепта.

Преследват ме! Задържа дъха си при вратата, като с всички сили се опитваше да не изглежда отчаяна — всъщност не беше постигала особени успехи в това нито сега, нито през последните дванайсет месеца.

Трима негодници! А след това — ако никой не я разпознаеше по обявите за задържането ѝ — Опитаха се да ме ограбят. Факт. Нямаше смисъл да уточнява, че тя самата беше откраднала заедно с тези тримата пари от новата банка в Хомено. И с тях имаше още един, който беше заловен и обесен от властите.