Сезонът на Костите
- Автор: Шеннон Саманта
- Серия: Сезонът на костите #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Сезонът на Костите». Краткое содержание книги:
- Чудя се - взе отново ножа и побутна брадичката ми нагоре, - ако ти прережа гърлото, колко време ще отнеме да умреш?
Няма да го направиш - предизвиках го аз.
- О, напротив.
Опитах да забия коляно в слабините му, но той ме сграбчи за бедрото и притисна крака ми надолу. Този крак бе още слаб, тъй че не му представляваше трудност. Караше ме да изглеждам немощна. Когато освободих едната си ръка, я изви зад гърба ми. Не дотолкова, че да ме заболи, но достатъчно, за да ме обездвижи.
- Така винаги ще загубиш - прошепна в ухото ми. - Използвай силните си страни.
Изглеждаше, че това същество изобщо няма слабо място. Прехвърлих в ума си уязвимите точки на човешкото тяло -очи, бъбреци, слънчев възел, нос, слабини, - но всички те бяха извън обсега ми. Оставаше ми единствено да скоча и да побягна. С едно движение оттласнах цялото си тегло назад, претърколих се и скочих на крака. За секундата, която му бе нужна да се изправи, вече се бях впуснала в спринт през ливадата. Щом ме искаше, трябваше първо да ме хване.
Но нямаше къде да избягам. Той вече ме настигаше. Спомняйки си наученото от Ник, рязко смених посоката. Понесох се лудешки в мрака, далеч от наблюдателницата. В тази ограда все трябваше да има пролука, място, където да се промуша между жиците. Тогава щях да си имам работа с Тубан. Но духът ми бе силен. Можех да го направя. Трябваше да го направя.
Макар да имах отлично зрение, тук се почувствах полусляпа. Още на първата минута се изгубих. Далеч от бетонната площадка и осветлението, се запрепъвах безпомощно из необятната поляна. А Лордът беше някъде там, по петите ми. Насочих се към един газов фенер. С приближаването до огражденията шестото ми чувство потрепери. Когато се озовах на два метра от тях, вече ми се гадеше, а крайниците ми натежаха като олово.
Но бях длъжна да опитам. Сграбчих замръзналата жица.
Не мога изцяло да опиша усещането, което обхвана тялото ми. Пред очите ми се спусна пелена - първо черна, после бяла, а накрая червена. Цялата ми кожа настръхна. Хиляди спомени се отприщиха в мен - спомени за писък сред маково поле, както и нови спомени, - спомените на полтъргайста. Той бе жертва на убийство. Бам! - оглушителен гръм разтърси всичките ми кости. Стомахът ми се надигна неудържимо. Паднах на земята и заповръщах.
Трябва да съм останала така около минута, разтърсвана от видението на оплискан с кръв бежов килим. Човекът бе убит с ловна пушка. Черепът му бе пръснат, разхвърляйки наоколо мозък и парченца кости. Ушите ми звънтяха. Когато дойдох на себе си, не можех да координирам движенията си. Повлякох се по земята, още примигвайки от зловещите картини. Дланта ми пареше от сребристобяло изгаряне. Белегът на полтъргайста.
Нещо изсвистя край главата ми. Обърнах се и видях друга наблюдателница, със стоящ в нея страж.
Стрела с флукс.
Разнесе се втори изстрел. Изправих се на крака и побягнах, олюлявайки се, на изток, само за да видя не след дълго очертанията на нова кула, откъдето още един стрелец ме накара да се обърна на юг. Едва когато забелязах отново овалната площадка, си дадох сметка, че те през цялото време са ме връщали обратно към Лорда.
Следващата стрела ме улучи в рамото. Болката бе моментална и пронизваща. Пресегнах се и я изтръгнах. От раната потече кръв и ме обля вълна от гадене и световъртеж. Бях достатъчно бърза, за да спра наркотика - инжектирането му отнемаше около пет секунди, - но посланието бе ясно: връщай се на арената или ще те простреляме. Лордът ме чакаше.
- Добре дошла обратно.
Избърсах потта от челото си.
- Значи не ми е позволено да бягам.
- Не, освен ако не искаш да те възнаградя с жълта туника, която даваме само на страхливците.
Втурнах се към него, заслепена от гняв, и забих рамо в стомаха му. Предвид на разликата в размерите ни, нищо не се случи. Просто бях сграбчена за дрехите и захвърлена встрани. Приземих се тежко върху същото рамо.
- Не можеш да се биеш с мен с голи ръце. - Той обикаляше като хищник по края на площадката. - Нито да избягаш от Емит. Ти си сънебродница, момиче. Имаш силата да живееш и да умреш по свои правила. Хайде, разбий сънорамата ми. Накарай ме да полудея!
Част от мен се изтръгна навън. Духът ми прелетя пространството помежду ни и се вряза във външната обвивка на съзнанието му като нож в опъната коприна. Преминах най-тъмната част на сънорамата му, преодолявайки невероятно мощните бариери, целейки се в онова далечно петно светлина, което представляваше слънчевата му зона. Но сега не се оказа така лесно, както във влака. Центърът на сънорамата му бе далеч, а духът ми вече биваше изтласкван назад. Накрая, като ластик, опънат до предел, се върнах с трясък в своето съзнание. Силата на собствения ми дух ме събори на земята и главата ми издрънча върху бетона.