Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Брат Гуидо се наежи от обидата срещу моята персона и очевидно реши да премине в нападение.
— Аз съм племенникът на лорд Силвио дела Торе! — обяви на висок глас, като че ли се намираше пред самия папа.
Капитанът обаче като че ли не се впечатли особено.
— Е, и? — отбеляза, крайно пестелив на думи.
— И настоявам веднага да ни пуснете да си отидем в мир!
Капитанът си пое дълбоко дъх и започна да чеше сухата си брада и чешеше ли, чешеше, докато накрая въшките не се разпълзяха по цялата му ръка. Ако на борда на кораба имаше аптекар, очевидно щеше да възприеме работата си тук като златна мина.
— Не можем да сторим подобно нещо — прозвуча накрая отговорът. Не беше особено враждебен, по-скоро — делови. — Щом веднъж сте се озовали тук, оставате тук!
— И къде е това тук! — изстреля брат Гуидо, поощрен от безразличието на капитана.
— Това тук е флотата на „Бисто“!
Забелязах как очите на монаха блесват от изненада, ала веднага след това се затварят, когато капитанът го цапардоса с дръжката на факлата си.
Това бе само миг преди първият му помощник да стори същото и с мен, откъдето нататък всичко ми причерня.
Шеста глава
Дадох си сметка за три неща:
Прима коза: Някой имаше силно главоболие.
Секонда коза: Някой стенеше подобно на агнец на заколение.
Терца коза: Когато отворих очи, си помислих, че не съм ги отворила, защото в началото всичко тънеше в непрогледен мрак. Полежах така неподвижно известно време, но достатъчно дълго, за да схвана, че силното главоболие е лично мое и че аз бях въпросният стенещ агнец. Спомних си как ме бяха ударили по главата и от люшкането под себе си схванах, че сме на борда на кораб. Ние ли? А, да, брат Гуидо също беше тук. Един по-силен тласък на кораба ме претърколи върху тялото му, обаче той си лежеше все така в безсъзнание.
Да не би да беше мъртъв?
Тази мисъл ме накара да се изправя на лакът, нищо че главата ми забарабани дружно със сърцето ми. Започнах да ръгам монаха и да го разтърсвам, докато не го видях да помръдва глава и клепките му да изпърхват, разкривайки прекрасните му сини очи.
— Лучана — изрече той. Но по-скоро като твърдение, сякаш до преди миг ме е сънувал и за него не е имало нищо по-естествено от това първо да види мен. — Къде сме?
Бях дошла на себе си съвсем малко преди него, но напълно достатъчно, за да си отговоря на този конкретен въпрос.
— Отново сме в трюма.
Той се надигна, приседна, простена и се огледа. Както и можеше да се очаква, първата му грижа бе моето състояние. И отново, както можеше да се очаква, облече милото си запитване в думи, които дори и най-ученият аптекар би се препотил да разбере:
— Имаш ли някакви абразии по краниума? Зрителните ти сетива в поносима форма ли са?
— Не разбрах и дума от това, което ме попита, но иначе мога да ти кажа, че съм добре — отговорих, колкото ми бе възможно по-весело. — Е, главата ме боли така, сякаш вътре се е настанил негър с огромен африкански барабан, а устата ми е пресъхнала като корабен сухар. Но като изключим това, жива съм. А ти?
Той разтри тила си, а след това огледа бледата си ръка за следи от кръв.
— Очевидно и аз съм добре. Засега.
— Засега ли? — изгледах го стреснато. — Да не смяташ, че се канят да ни убият?
По-скоро го чух, отколкото го видях да поклаща глава.
— Не веднага, естествено. Мисля, че имат да изпълняват някаква важна задача, а тази флота — на флагманския кораб „Бисто“ — трябва да достигне крайната си цел навреме. В момента за тях ние сме по-скоро две досадни мухи.
— Смяташ ли, че знаят за картината?
— Надали. Всичко това безспорно е свързано с „Пролетта“, обаче те нямат никаква представа, че и ние сме свързани с нея. Можем само да се надяваме, че ще ни отведат там, където отиват, и после ще ни освободят.
Надежди, надежди…
— Сега първото, което трябва да сторим, е да прикрием съзнателното си състояние от нашите похитители.
— Моля?
Макар и смътно, забелязах как вдига осветения от луната си пръст към устните.