Златният дявол

Може просто облак да е засенчил слънцето.

Насочих се към светлия процеп. Намираше се между два камъка под изгнилия ръб на кораба. Беше прекалено тесен, за да премина през него. Приближих максимално лицето си и надникнах.

Нямаше нищо за гледане. Същата пустота като преди. Белият екран, сцената на моите демони. Да не би страховете ми да бяха изфабрикували и сянката? Чувал съм за кратки припадъци, предизвикани от натравяне с азот, но със сигурност не бях достатъчно дълбоко, за да ми се случат. Или пък бях?

Не. Бях видял нещо. Определено бях видял нещо.

Ръцете ми трепереха. Стига толкова претърсване на дупки в тъмнината. Обърнах се към отвора в палубата и включих фенера си. Когато се промъквах през гората от паднали греди, изведнъж лъчът на прожектора ми попадна на нещо познато — заоблен метален ръб, полузаровен в пясъка.

Пред мен стоеше цев на оръдие.

Нямаше как да сбъркам тежкия отвор на дулото. Лежеше обърнато, но преди очевидно е било поставено върху кръгла дървена платформа, закрепена за отвор на дървената палуба. Сега всичко беше изгнило. Беше въртящо се оръдие, като тези, които слагат на бойниците. Приближих се да го разгледам по-добре. Бронзът бе хванал тъмна сиво-зелена патина, тук-там се виждаха участъци от ръжда и меден окис. Корозията беше напреднала, но посвоему красива. От оръдието би излязъл прекрасен сувенир за палубата на «Магьосник». Но беше тежко и доста дълбоко заровено, изваждането му беше невъзможно. Въпреки това исках да го взема със себе си. Или поне да го снимам. Да имам какво да покажа на хората горе.

Защо граждански кораб е имал на палубата си смъртоносно оръдие? За предпазване? Пиратство? Може би тази развалина не беше «Аргонавт»? Или пък «Аргонавт» е преживял повече приключения, отколкото предполагахме?

Намерих Дъф в товарното отделение да изгребва чакъла с надежда да зърне блестящото злато на Белочек. С една откъсната греда риеше в наносите и създаваше ужасна бъркотия. Бяхме потопени до колене в слой мътна тиня, която се стелеше в отделението като ниска мъгла. Със същата пръчка Дъф вдигна около метър полуразпаднала се верига и я приближи към мен, за да я видя по-добре. Посочи с палец към тавана, с което искаше да ми каже, че веригата е висяла заедно с другите над главите ни. Хвърли я, после взе нещо друго от чакъла. Корозирала метална скоба. Двойна скоба, две метални парчета, съединени в едно.

Дъф мушна ръка през скобата и размаха юмрука си през нея. След това изплю мундщука си и извика нещо във водата. Не го разбрах, затова той извика пак.

— Роби!

Потръпнах и кимнах, почувствах се малко глупаво, че не го разбрах веднага. Но кой да очаква да намери окови на златотърсачески кораб? Дъф захапа пак мундщука и ми махна да го последвам. На няколко метра по-нататък, в основата на мачтата, той хвърли оковите към пода. Те се приземиха върху цяла купчина подобни железа. Дъф бе събрал поне половин дузина от тях. Когато погледна пак към мен, аз поклатих невярващо глава. Какво диреше кораб за роби край тихоокеанското крайбрежие?