Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

— Лио, ще идваш ли на репетиция?

— Да, ще съм там след десет минути — отговори Лио, сочейки с глава към Каша, популярно момиче, апетитни извивки, страшна мацка. — Сега съм малко зает, Рижи.

Но нямаше време да оставя Лио да забие следващото си завоевание, особено след като знаех, че Каша не е момичето, с което той иска да бъде. — Лио, трябва да поговорим. Важно е. Наистина.

— Мамка му. — Лио се обърна към Каша и се наведе по-близо. — Ще те настигна по-късно, сладка, става ли?

Каша му хвърли самодоволна усмивка, тип „може би, може би не“.

— Сериозно, Рижи — Лио ме погледна, докато излизахме от столовата, — беше ми в кърпа вързана.

— Това е по-важно.

— Е, какво?

Изчаках да излезем от основната сграда, на ъгъла, запазен за онези, които искаха да се целуват или да пушат, или и двете.

Извадих нокиата от джоба си и му я подадох.

— Мамка му! — поклати той глава.

— За какво е, Лио? — попитах аз. — Защото е странно момче на твоята възраст да носи „работен“ телефон. И защо вътре е номерът на Най? Има ли нещо между вас двамата? Знаеш ли къде е била през цялото това време?

— Какво? По дяволите, Рижи, не! — поклати Лио глава. — Дори не знам за какво говориш. Мислиш, че съм крил къде е Най и не съм го споменал? Това ли мислиш за мен?

Болката, която се изписа на лицето му, ми дойде неочаквано, досега изобщо не ми беше хрумвало, че моето мнение има някакво значение за него. Беше шок изведнъж да видя Лио също толкова несигурен като всички нас.

— Не — отпуснах ръце до тялото си и свих рамене. — Истината ли искаш? Не знам какво да мисля. Всичко е толкова странно и объркано. Мислех си, че познавам Най, но нямах никаква представа, че планира да избяга или какво въобще е ставало в живота ѝ, че да я накара…

Млъкнах. Още не бях готов да му разкажа всичко за песента на Най в Тунифай.

— А пък Роуз е отчуждена и странна, и сякаш се опитва да ме избягва…

— Не само теб, мен също — добави Лио.

Отново този поглед, изпълнен с болка, и изведнъж разбрах защо е този внезапен интерес към Каша — той се опитваше да забрави момичето, в което тайно беше влюбен. Познато чувство.

— Нещо става с Роуз — казах. — А ти носиш „работен“ телефон с номера на Най в него. Така че съжалявам, приятели сме, но точно сега? Точно сега всичко ми се струва възможно.

— Окей — призна Лио и се облегна на ниската тухлена стена, ограждаща онова, което трябваше да бъде мемориална градина за едно момиче, което се беше самоубило преди няколко години, но почти винаги беше превзета от плевели. — Схванах, предполагам. Разбирам какво искаш да кажеш за Роуз. Но за този телефон даже забравих, че го имам. Арън ме помоли да го взема, когато беше вътре. Понякога му изпадаше подръка телефон и можехме да говорим. Понякога трябваше да му вземам разни работи, неща, които трябваше да внесе незабелязано.