Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Въпросът настигна другия тъкмо на тръгване и го раздразни.

– Какво ще правиш ли? – обърна се ядосан назад. – Ще играеш на ашици27!

– На ашици ли?

– Ами да... – с присмех отговори другият. – На ашици, я! Коджа Реис търсеше кого да бие. Споменаха му за теб. Ами да дойде, рекъл. Реис така хвърля кокалчетата, че никога не губи. А който загуби, веднага го кара да яде. Или в името на Аллах сваля паласката и така те шляпва по дланта, че направо изгаряш. Ясно, днес Реис ще ти пъхне ръцете в казана с чорбата и ще ти ги свари.

Погледът на Алехандро начаса потъмня. През последните седмици това взе да му се случва все по-начесто. Спазмите плъпваха навсякъде по него. Гърчеше се от болки. Знаеше лек против тази проклетия, но го нямаше. С цялата си душа, с всяка своя фибра той жадуваше онази отвара, която извадилият го от мрака на преизподнята към светлината на слънцето свещеник го караше да пие всеки ден. „Трябва да потърпиш, Алехандро! – му казваше дебелият падре. – Ще ти донесат отварата. Но трябва да потърпиш!“

Настъпеше ли кризата, искаше да закрещи с пълно гърло: „Ето на, не мога да търпя!“ В съзнанието му започваха да се премятат разни привидения.

Някаква жена например...

Всеки път му махаше с ръка. Говореше нещо, но Алехандро не я чуваше. Сега пък виждаше три момчета. Коленичили глава до глава, те стояха наведени над празното място помежду им. Говореха, смееха се, но той не ги чуваше. Някъде дълбоко в мозъка му се разиграваше пантомимата на неговото въображение. Луничаво момче размахваше ръце във въздуха. В шепата си държеше нещо, което хвърли към празноти място между трите момчета. Щом се наведоха да видят какво е това, главите им без малко щяха да се ударят една в друга. Съвсем неволни Алехандро се втренчи в нещото, което хвърли момчето. Позна го. Беше кокалче за игра на ашици, вече потъмняло от непрекъсната употреба.