Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Заситни към шадравана, избра си една от помпите и се нареди на опашката. Пред него имаше трима.

Почти веднага усети, че от съседната опашка някой се е втренчил в него. Беше едър мъж с остригана глава, смугъл и с големи мустаци. Засмя се на глас. Така или иначе, там нито един не правеше изключение от подобно описание. Всеки беше едър. Всеки – остриган. Всеки – с черни очи и черни вежди. И всеки – с гъсти черни мустаци над устните, със завити нагоре изострени краища. И всички, без изключение – с космати като храсталак гърди.

Постара се да не гледа към него, за да не му дава повод за приказки. И без това още от деня, в който пристигна, дори и да останеше свободен, не говореше с никого.

– Добро утро, победоносецо!

Беше онзи, който го гледаше. Обърна се неохотно.

– И на теб, ага.

– Откъде си?

– От Алаийе.

– Далеко е от нас. Аз съм от Мидилли. За твое сведение, земляк съм Хъдър Реис. Казвам се Мехмед. Достатъчно е да прибавиш „от Мидилли". Всеки ме познава. Когото и да попиташ, ще ме намери, ще ти ...каже.

Пак кимна с глава.

– Дай да видим – продължи да подпитва онзи. – Кой си ти?

Душата му изкрещя. Взриви се. Никога повече не искаше да чува този въпрос.

– Исмаил! – процеди през зъби.

– Сигурно си от новите тук?

Пак поклати глава.

– Явно. Защото не съм те виждал по-преди.

В този момент започна четенето на сутрешния езан. Под неговата галеща душата мелодичност въздухът затрептя в просветляващото утро като подет от полъха на пролетния вятър. Незабелязано хвърли поглед през рамо към онзи човек. „Потрай малко! – прошепна наум. – Скоро всички ще разберете кой съм, какво съм. И ще ожалите себе си заради това, което ще видите, което ще разберете!“

Мъжът от Мидилли си обясни мълчанието на другия с изпитвано към възрастта му и опита във военната флотилия уважение.

– Добре че са те изпратили тук.

– Защо?

– Не видя ли доковете? Корабостроителницата е празна. Няма работа. Щеше да си седиш и да мързелуваш.

– На моряците е забранено да седят без работа, нали?

Онзи или не чу, или се направи, че не е чул.

– Дори по време на престой си има тежка работа. Ремонти, излъскване на кувертата, кърпене на платната... Има си работа, синко, има си...

Огледа се наоколо, за да покаже, че му досажда. Моментално се сети за заповедта:

„Ще си отваряш очите и ушите! Гледай да не се набиваш на очи! Трябва да предусещаш и онова, което не се усеща. Разбираш ли? Ти го мислиш за заспал, но османлията не спи!“

– А защо доковете са празни, ага? – попита с жив интерес.

Бръснатата глава вдигна рамене.

– Макбул Ибрахим не дава пари за флотата, затова.

– Макбул Ибрахим ли? Той пък кой е?

– Съвсем си пролича, че си нов бе! – снижи си малко гласа онзи и продължи: – Че то остана ли по света човек, който да не му е чувал името, та да не го знаеш!? Съпругът на Хатидже султан, сестрата на господаря! Главният везир и главнокомандващ! Тъй като падишахът много го обича, му викат Макбул паша, Любимеца. Раздава докрай всичките пари за еничарите, леката кавалерия и щурмуваците. Стане ли дума за флотилията – пари няма.