![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
Но я нямаше.
Девойката беше изчезнала.
Чувствата в гърдите му пресъхнаха като потънала в бурени градина. Той не можеше повече да погледне жена си, която го беше дарила с деца, която го очакваше да се завърне и щом заплачеше той – плачеше и тя, щом се засмееше той – засмиваше се и тя.
Изминаха повече от шест месеца. Безброй безсънни нощи все си повтаряше: „Може би съм я сънувал. Ето на, видял съм насън такава красавица. И той се стопи, изчезна, както става с всеки сън!“ По цяла нощ не затваряше очи, а щом осъмнеше, мълвеше в полумрака: „Ей, старче от Аърнас, защо не беше сън онова, което видя! Събуждаш се и край на всичко. Нямаше да изживяваш този позор, нямаше да изгаряш от срам, че сърцето ти копнее по едно дете, което може да ти бъде дъщеря“.
Обаче той си знаеше, че онова, което видя, не беше нито сън, нито мираж. Убеден бе, че онези очи не бяха някаква игра на пренаситените му от цифри, мерки и пресметнати ъгли мозък.
Онова, което видя, беше реалност!
Видял беше разлюлените като житна нива коси.
Беше размахал криле в синевата на очите й и беше полетял.
Гласът й още звучеше в съзнанието му: „Сякаш е закачено на небето“.
Знаеше, че е глупаво, но същия миг в него пламна ревността. От този ден той започна да я ревнува заради майсторите отпреди хиляда години, построили такова кубе, което да буди нейното възхищение. Извисяваше мислено своите кубета, които щяха да изглеждат като закачени на небето. Кубета, които тя щеше да харесва.
С надеждата, че тя ще дойде пак, влизаше в „Айя София“ и седеше там с часове. Отначало не правеше впечатление на никого, но най-накрая един престарял ходжа се приближи до него и донякъде уж за да задоволи любопитството си, но много повече – за да му потърси сметка, го попита:
– Не минава ден да не си тук. Седиш така с часове. Някаква мъка ли те гнети?
– Моля се, ходжа.
– Чудесно, много хубаво! Добре е да се молиш, благочестиво е. Пречистваш си душата. Молитвата приближава човека до Бога, но има и още нещо – нарушава божествения покой. Плюс това, каква е тази молитва без намаз? Защо не правиш намаз? Струва ми се, че чакаш някого тук.
Оттогава той се изнесе да я търси извън джамията.
Всъщност не му се вярваше, че ще постигне нещо с това. Не виждате лицата на повечето жени. А онези, които не ги криеха, бяха гъркини, арменки или еврейки.
Впрягаше цялата си смелост да прошепне на някоя близка минувачка „Търся една девойка!“.
Обикновено тя обръщаше глава на другата страна и го подминаваше.
Колкото и да се стремеше да го прави незабелязано, някои от жените, и които се взираше, за да разпознае скритите им под финия тюл или под фереджето лица, му подхвърляха:
– Засрами се от косата си и от брадата!
Ето тогава потъваше вдън земя.
Всеки път си казваше: „Край! Никога повече няма да постъпя така!“.
И за да затвърди това решение, всяка вечер си правеше равносметка: „А и да я открия, какво от това? Да речем, застане пред теб. Какво ще се случи? Как ще постъпиш? Какво ще й кажеш? Дебна те по друмищата ни ще й заявиш най-безцеремонно? Ами ако каже: „Я се махай от главата ми, дядка!“, тогава за къде си?“
Този ден дойде на пазара по склона отново със същото решение, Това щеше да е краят. Щеше да издигне храм от керамиката на Изник с цвета на нейните очи и в него щеше да вгради своя любовен грях. За вечни времена.
За пореден път заоглежда минувачките. Вниманието му привлече една млада жена близо до него, с тъмнокож слуга. Незабелязано тръгна подире й. Тя се спря най-напред пред сергията, където се продаваха фини игли за бродиране и плетене. Изчака я отстрани. После започна да се пазари с един обущар. Третата спирка беше при платовете.
Жената надигаше топовете от коприна, разстилаше ги един върху друг, продавачът плувна в пот, но пак не скършваше на две думата й. Щом тя покажеше с нежното си пръстче друг топ и попиташе: „А това какво е?“, той се протягаше и го сваляше. Тази жена явно беше уважавана клиентка.
Високият мъж дойде при сергията, направи се, че разглежда платовете. Попита за един-два. С раздвоено внимание продавачът откликна:
– Нещо определено ли търсиш, чичо?
– Такова... – смутено измънка той. – Всъщност търся някого! Продавачът погледна към клиентката си, като че ли я молеше да не го упреква, и неохотно се приближи: