Медуза: Мръвка за тигъра
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Медуза: Мръвка за тигъра». Краткое содержание книги:
Не знам колко дълго търпях този ад, но по едно време бълвочът около мен сякаш се разреди, а и недостигът на кислород не ме тормозеше чак толкова. Изведнъж главата ми се подаде не над повърхността, а встрани от нея. Мигновено се свих на кълбо, за да не докосна енергийната преграда. После вече падах, и то все по-бързо. Изтървах и двете пушки, сурнах се надолу поне двайсетина метра и пльоснах в хранилището.
Изобщо не бях сигурен, че ударът няма да ме осакати или убие, но вместо това само потънах надълбоко. Извих се по инстинкт, като че плувах в най-обикновена вода, и след миг изскочих над повърхността.
Тук нямаше никакво течение, от трите ми страни се издигаха отвесни скали. В далечния край беше автоматизираната пречиствателна станция. Не вършеше кой знае какво — на хората почти не им пукаше за околната среда. Работеше само когато я осветяваше слънцето и просто смесваше отпадъците с чиста вода, а после ги изсипваше в реката, която пък щеше да ги отнесе в океана.
Наклонената стена от бял бетон не беше много висока. Веднага заплувах натам. Стигнах до нея учудващо бързо и изпълзях нагоре. Почаках дишането ми да се успокои и реших да се изкача до горния край, седем-осем метра над повърхността на хранилището. Щях да почакам там другите, но нямах намерение да се бавя прекалено, защото ченгетата сигурно вече тичаха насам, след като бяха докладвали на началниците си какъв път за бягство сме изнамерили.
Пак запълзях, но изведнъж се сетих, че дотук плувах по твърде необичаен начин, а сега пък движенията ми бяха доста непохватни. Ръцете ми, придобили цвета на кафявата мръсотия в тунелите, приличаха на плавници! Значи се бях преобразил със смайваща бързина. Реших по-късно да се огледам подробно, защото първо трябваше да се изкача по стената.
Не се наложи да чакам дълго. Очите ми бързо се приспособиха към гъстия здрач и скоро видях две глави да доближават убежището ми; след тях се появи и трета.
Когато първият силует започна да се катери към мен, едва не извиках от изненада. Нагоре по стената пълзеше някакво чудовище с форма, твърде далечна от човешката — черно и лъскаво, с изострена муцуна и обтекаема глава, с плавници отпред и силни крака, завършващи с ципести ходила. Втората твар се измъкна от хранилището, тъкмо когато първата ме доближи и изпищя от ужас.
— Ей, не се тревожи! — побързах да я успокоя. — Пак съм си аз! Микробите на Уордън са ни преобразили, за да оцелеем в тази гадост. Хайде, идвайте насам! Скоро ще си бъдем предишните, стига да се отървем.
Взрях се и забелязах, че щом постояха на стената при мен, кожата им загуби блясъка си и започна някак да… сълзи, сякаш телата ни се състояха от податлива глина, която сама знаеше какво да прави. Чудно, но изведнъж се ободрих — ето ти го доказателството за силата на стимула! Попаднеш ли в непоносима среда, променяш се. Вече можех да си обясня по-лесно и умението на Дивите да се изплъзват от нежните лапи на СН.
Но как тези смахнати микроби разбираха какво ти е необходимо, и то за частица от секундата? Откъде извличаха неимоверно сложната информация за функциите и структурата на тялото, та да са в състояние да го преобразят?
Изчакахме още пет минути. Чин се бе спасила, макар ужасена и потисната от нежеланото приключение. С нас бяха Морфи и другата непозната, но водачката ни през тунелите липсваше.
Бързичко си възвръщахме „обичайната“ човешка форма, защото мъничетата в нас усещаха какво ни заобикаля. Това показваше, че те или винаги се нагаждат към първоначалното състояние в нормални условия, или им е достатъчна нашата представа за себе си. Само дето нямахме коса и засега кожата ни си оставаше тъмнокафява.
Бях не по-малко сащисан да видя как плавниците ми полека-лека отново се превръщат в ръце. Щом станахме достатъчно човекоподобни, за да стоим и ходим изправени, огледах за последен път хранилището. Четвъртата жена я нямаше.
— Трябва да се махнем оттук. Отсреща май ми се мярна патрул…
Морфи завъртя безпомощно глава, взирайки се ту в мен, ту към гнусната каша.
— Но тя още не се е измъкнала!
— Няма как да й помогнем. Или не е успяла да се промени навреме, или се е заклещила някъде и са я спипали. Нима ще й стане по-добре, ако ни гръмнат или ни промият мозъците? Тръгваме!