Възходът на Ордата [bg] [ЛП]

— Но… Не разбирам — прошепна Нер’зул. — Рулкан, ти ми се яви! Аз те чух! Ти, Грекшар! Ти ме съветваше! Вие ми казахте да послушам Кил’джейден! Великия Приятел на орките!

Тя не му отговори, нямаше нужда. Още докато думите се сипеха от устата му, той разбра колко дълбоко е бил подведен. Предците никога не му се бяха явявали. Всичко е било трик на Кил’джейден, който… каквото и да е той. Те имаха право да не му вярват сега. Никой шаман, който се лъже толкова лесно, нямаше как да спечели доверието им, за да поправи нещата. Всичко е било сложна мрежа от лъжи, измама и манипулация. И той, Нер’зул, е бил първото глупаво насекомо, което да се заплете в нея.

Бяха избити почти сто дренаи. Нямаше връщане назад, не можеше да се поиска помощ от предците. Той не можеше да вярва повече на виденията си, освен за да се убеди, че наистина са лъжа. И най-лошото бе, че той бе предал хората си в ръцете на някого, който, въпреки вида си и сладките си като мед думи, не носеше успеха им в сърцето си, ако изобщо имаше такова. Още докато се взираше в очите на любимата си, тя се обърна и си отиде. Един по един десетките образи, отразени във водата, я последваха.

Нер’зул потръпна от ужас при мисълта за това, което беше направил. Нямаше как да поправи грешките си. Нямаше какво да направи, освен да продължи по този път, който Кил’джейден толкова внимателно бе замислил, и да се моли на предците, които вече не го слушаха, по някакъв начин нещата да се развият за добро. Той скри лицето си с ръце и зарида.

Свит в мрака зад ъгъла в тунела, Гул’дан слушаше плача на господаря си и се усмихна на себе си. Кил’джейден щеше да остане доволен от тази новина.