Възходът на Ордата [bg] [ЛП]

Беше почти пролет, почти време за празника Кош’харг, но на Нер’зул пролетта му се струваше твърде далеч, докато леденият вятър щипеше ушите и носа му. Той се приведе, благодарен за топлината на големия вълк, и се опита да се прикрие от вятъра и тъкмо появилия се сняг.

Вълкът напредваше през преспите, без да забавя темпото. И най-накрая Нер’зул вдигна очи и видя идеалната триъгълна форма на Планината на Духовете, и сякаш огромен камък падна от сърцето му. За пръв път от месеци той наистина почувства, че прави правилното нещо.

Скайчейсър нямаше да може да се изкачи, затова му заповяда да спре. Вълкът си издълба една дупка в пряспата и се сви на кълбо. Нер’зул не мислеше да се бави повече от няколко часа и побърза да изкачи планината. Той не бе чувствал такава лекота от много дълго време, макар че сега носеше манерки с вода. Отдавна трябваше да дойде тук. Трябваше да дойде право при източника на мъдрост, както всички шамани преди него бяха правили. Нер’зул не беше сигурен защо не се сети по-рано.

Най-накрая той стигна до входа и се спря пред идеалния й овал. Колкото и нетърпелив да бе за срещата с предците, ритуалът трябваше да се уважи. Той запали сноп сухи треви и остави сладкият им аромат да прочисти мислите му. После пристъпи напред, прошепвайки заклинание, което да запали факлите по пътя. Нер’зул вече не помнеше колко пъти беше идвал тук и краката му се движеха стабилно, сякаш по свое желание. Гладката пътека се извиваше надолу, а сърцето на Нер’зул се изпълваше с надежда, докато пристъпваше в мрака.

Изглежда му отне повече време от обичайното да долови светлината. Нер’зул пристъпи в пещерата и му се стори, че сиянието, което се излъчва от басейна, е някак си по-слабо. Това го притесни. Той си пое дълбоко дъх и се укори за мисълта си. Просто беше донесъл собствените си тревоги в това свято място, нищо повече. Шаманът се приближи до басейна, извади манерките с вода и изля съдържанието им. Мекото разплискване на водата беше единственият звук, който отекваше. След като направи дарението си, Нер’зул седна до ръба на басейна и се вгледа в сияйните му дълбини.

Нищо не се случи. Той не се паникьоса. Понякога предците не се появяваха веднага. Но след като мина известно време, той усети как го завладява безпокойство и заговори с вълнение.

— Предци… любими мъртви. Аз, Нер’зул, шаманът от клана Шадоумуун, водач на децата ви, дойдох да потърся… не, дойдох да помоля за съвет. Загубих пътя към светлината ви. Времената са тъмни и страшни, въпреки че ставаме все по-силни и по-единни като народ. Съмнявам се за пътя, по който съм поел, и ви умолявам за съвет. Моля ви, ако някога сте обичали тези, които вървят по стъпките ви, явете се пред мен и ме насочете, за да мога да ги водя добре!