Ноктите на Помирителя [bg]

Тогава пропълзявали и неговите сънища. Главата му клюмвала над масата и идвал друг човек, който той посрещал с „добре дошъл“, но сънищата били кратки, бързо свършвали и бързо се забравяли.

Ученикът продължавал упорито да работи и това, към което се стремял, постепенно се оформяло и струпвало около него както пушекът се събира, когато върху загасващия огън се сложи ново гориво. Понякога (особено когато бил работил цял ден и цяла нощ и когато най-накрая слагал инструментите си настрана и се изпъвал на тясното легло, което се полагало на тези, които нямали цветна качулка) той чувал стъпки в стаята, но те били на сина, на който се опитвал да даде живот.

В началото това се случвало съвсем рядко, когато навън имало буря и гръмотевиците отеквали между белите кули. Но те ставали все по-чести и той вече имал сигурни доказателства, че в стаята има и друг човек. Книга, която той не бил свалял от лавицата с десетилетия, сега стояла отворена на стола. Вратите и прозорците се отключвали сякаш от само себе си. Картина, която от години не изглеждала нищо повече от старо платно, сега била почистена от патината и сияела ярко, създавайки впечатлението, че ако протегнеш ръка, можеш да преминеш в нарисуваното.

Един златист следобед, когато вятърът играел невинни детски игри с новонапъпилите чинари, на вратата на ученика се почукало. Той не посмял да се обърне, за да изрази това, което чувствал, нито дори да прекъсне работата си, затова само казал:

— Влез.

Било полунощ и вратата се отворила. И макар да не видях никой да влиза, тя бавно започнала да се затваря. Изглеждало така (ученикът съдел за това по звука), сякаш вятърът, духащ от прозореца, дава сили на дървеното й сърце. Малко по-късно вратата се отворила по-широко и вече през нея можел да влезе срамежлив роб с поднос, макар да изглеждало така, сякаш океанският бриз я бил блъснал в стената. Тогава ученикът чул стъпки зад себе си. Те били бързи и решителни, последвани от глас — респектиращ и млад, но все пак мъжки. Гласът казал:

— Татко, нямах намерение да те безпокоя и да прекъсвам твоето съзидание. Сърцето ми е ужасно обезпокоено през тези няколко дни и аз те умолявам заради любовта, която изпитваш към мен, да ми простиш, че смутих покоя ти и да ме посъветваш как да реша своите проблеми.

Когато ученикът се осмелил да се обърне назад, той видял пред себе си момък — с наперена стойка, широки рамене и огромни мускули. Стиснатите му устни показвали власт, знания и мъдрост, а в очите му, и по цялото му лице, личали необикновена смелост и кураж. Над веждите му тежала корона, невидима за всички, освен за слепци, корона, която няма цена и превръща смелите мъже в храбреци, а страхливците в смелчаци.