Ноктите на Помирителя [bg]

Тогава момъкът събрал и други момци от града на магьосниците, които щели да бъдат негов екипаж, и потеглил. От тези, които криели лицата си с разноцветни качулки, той получил голям кораб. През цялото лято те го били бронирали и монтирали на него най-мощните и точни оръдия. Стотици пъти пробвали как да вдигат и спускат платната му, стотици пъти стреляли с оръдията му, докато най-накрая корабът им се подчинявал така, както окървавена кобила на дръпването на юздите. От жалост към Царевичните девици те го нарекли „Земята на Девиците“.

Най-накрая, когато златистите листа на чинарите започнали отново да капят (както златото, получено от магьосниците, изтича между пръстите им) и морските патици се извили между белите кули, последвани от гордите брадати лешояди, младежите опънали платната. Много трудности срещнали те по пътя си към острова на човекоядеца, но след всички приключения, стигнали страна с жълтеникавозелени хълмове. Дори когато засенчвали очи, зеленият цвят ставал по-ярък. Тогава момъкът, който бил се родил от сънищата на ученика, разбрал, че това наистина е островът на великана човекоядец и че Царевичните девици бързат към брега, за да зърнат техния кораб.

Момците подготвили големите оръдия и окачили на рейте флаговете на града на магьосниците, които били жълти и черни. Приближавали се все по-близо и по-близо до острова, но страхувайки се да не се натъкнат на плитчини, те сменили курса и тръгнали покрай брега. Царевичните девици, които били там, ги последвали и с това привлекли още свои сестри, докато наистина не покрили сякаш земята с царевица. Но момъкът от сънищата помнел какво му бил казал баща му — великанът човекоядец живее сред момичета със зелени рокли.

След като плавали още половин ден, те заобиколили един нос и след това видели, че оттам започва дълбок пролом, който се извива между ниските хълмове и краят му се губи в далечината. На неговия вход има беседка от бял мрамор, а около нея — красиви градини. Тук синът на ученика заповядал на другарите си да пуснат котва и слязъл на брега.

Едва бил стъпил на земята, когато го посрещнала жена с невероятна красота. С мургава кожа, гарвановочерна коса и блестящи очи. Момъкът й се поклонил и казал:

— Принцесо или кралице, виждам, че не си от Царевичните девици. Техните рокли са зелени, а твоята — черна. Но дори и да имаше зелени одежди, пак щях да разбера това, защото в очите ти няма тъга, а светлина, която не е от Ърт.

— Ти казваш истината — отвърнала принцесата. — Аз съм Ноктюа, дъщеря на Нощта и на този, който си дошъл да убиеш.

— Тогава ние с теб не можем да бъдем приятели, Ноктюа. Но нека се опитаме да не бъдем и врагове. — Младият човек не знаел защо изрекъл това, може би, защото бил роден от сънища и бил привлечен от принцесата, а и тя, макар и с очи, в които имало звездна светлина, харесала момъка.