Краля демон [bg]

Междувременно Мика ѝ изпрати огромен букет цветя и няколко покани за среща. Тя го пренебрегна напълно. Щеше да му даде хубав урок, щом търчеше при баща си и му разправяше каквото не трябва.

Същата вечер Раиса мина през каменния проход с по-уверена крачка и запалена свещ в ръце. Вдигаше достатъчно шум, че да разпръсне плъховете пред себе си. Съобрази да се облече по-практично — носеше една от разделените си поли за езда, ботуши и тесен жакет. В този си вид изкачи стълбата много по-лесно, стиснала свещта между зъбите си като пират.

Отвори с трясък металната врата към храма. Амон подскочи от пейката и извади меча от ножницата си. Завъртя се на пета, за да огледа помещението.

— Костите на Ханалеа, Рай — поклати глава той и прибра меча си. — Нали уж щеше да затвориш тоя тунел?

— Не съм обещавала подобно нещо — отвърна тя и се отпусна върху пейката. — Харесва ми да имам задна врата. — Видя го, че отваря уста да каже нещо и вдигна ръка да го спре. — Не започвай. Седни, ако обичаш. Стърчиш над мен като равнински свещеник.

Той седна в далечния край на пейката, сякаш се опасяваше да не прихване нещо от нея, и зае скована, делова поза с прилежно сключени върху коленете ръце.

— Защо ме избягваш? — попита безцеремонно Раиса.

— Не съм те… — Кръвнишкият ѝ поглед го спря. — Добре де. Просто… баща ми си поговори с мен.

— И какво ти каза?

— Ами… — Лицето му пламна. — Доста неща. Основното е, че вече съм в Кралската гвардия и давам наряди по цял ден, всеки ден. За да браним кралското семейство както подобава, трябва да спазваме определена… дистанция. — Прокашля се. — И честно казано… мисля, че е прав.

— За какво е прав? Не ми е позволено да имам приятели ли? — Раиса съзнаваше колко несправедливо постъпва, но не беше в настроение за честна игра, а той се оказваше единствената подръчна мишена. Освен това знаеше, че само ядосан би изоставил военната си коректност и тогава вече имаше надежда да се превърне в онзи Амон, когото тя познаваше.

— Приятели сме, разбира се, но…

— Не ни е позволено да си говорим, така ли? — Раиса издърпа дългата си плитка пред рамото си, разплете я и я сплете наново.

— Можем да си говорим, но…

— Само в стая, пълна с хора? — Плъзна се към него. — Така опасно близо ли сме? — Приближи се още малко. — А така? — И още малко, докато бедрото ѝ се опря в неговото.

— Раиса, ще ми позволиш ли да довърша поне едно изречение? — изръмжа той, без да се отдръпне от нея. — Не знам как е станало, но татко каза, че из двореца били плъзнали слухове за нас. Заплаши да ме изпрати във Варовикови чукари, ако пак чуе нещо.

Раиса сложи ръка върху неговата.

— Не би посмял. — Варовикови чукари беше пристанище на Индио, разположено на стотици километри от двореца.

Той вирна вежда.