Прокобата на Господаря Гад [bg]

— Както искате — въздъхна Атиаран. — Но в каменното поселище Митил нямаше да се отнесем така с вас.

— Когато хората от каменното поселище се сблъскат с несгоди като нашите, тогава да презрат предпазливостта ни. А сега елате с мен — отвърна мъжът.

Той доближи портата и я отвори.

Томас се сепна от тази заповед. Нямаше желание да се катери по стъпала около високо дърво в мрака. И на светло щеше да го понесе зле, но от самата мисъл да се примири с този риск на тъмно пулсът му заблъска в челото. Пристъпи встрани от Атиаран и не можа да прикрие треперенето на гласа си.

— Няма да стане.

Преди да направи още нещо, двама от мъжете го хванаха за ръцете. Той се опита да се откопчи, но те го задържаха и придърпаха дланите му към светлината на факлата. Няколко напрегнати мига хората от дървеното поселище се взираха в пръстена на лявата ръка и в белега на дясната, сякаш се бяха натъкнали на чудовище, надигнало се от гроба. После мъжът с факлата натърти грубо:

— Водете го.

— Не! — изкрещя панически Томас. — Вие не разбирате! Не понасям да съм на високо. Ще падна! — Ала те го дърпаха към портата и той се разкрещя още по-силно: — По дяволите! Да не искате да ме убиете?!

Заловилите го мъже се подвоумиха. Разнесоха се викове, които Томас не разбра, объркан от ярост и страх. Накрая предводителят им каза:

— Щом не ти понася изкачването, няма да те принуждаваме да се катериш.

Съвсем скоро краят на въже провисна до Томас и други двама омотаха китките му. Преди да е разбрал какво става, въжето се изопна и го вдигаха във въздуха като чувал.

Стори му се, че Атиаран също извика възмутено, но не беше сигурен. Самият той повтаряше безмълвно „По дяволите!“, напрягаше рамене да се справи с опъването на ръцете и се взираше стъписано нагоре. Не виждаше някой да тегли въжето, което сякаш се проточваше в безмерна пустота, а това го плашеше още по-силно.

После и светлината под него изчезна.

Тихо шумолене на листа му подсказа, че е стигнал до първите клони. Мътно сияние очертаваше изхода от стълбището в хралупата на дървото. Но въжето го дърпаше нагоре към поселището.

Полюшваше се леко от собствените си движения и от време на време се отъркваше в листата, иначе нямаше допир с дървото. Не виждаше други светлини, не чуваше гласове. Погълнати от чернилката, тежките могъщи клони оставаха незабелязани под него, все едно някой го извличаше направо в небето.

Скоро болката в раменете му се изостри, ръцете му изтръпнаха. Обърнал лице нагоре, той се блещеше от ужас и пъшкаше.

Неочаквано движението нагоре спря. Преди да осъзнае промяната, пламна факла и той се озова наравно с трима мъже, застанали на клон. На внезапната светлина изглеждаха неотличими от онези, които го плениха, но единият имаше малък венец от клони на главата си. Другите изгледаха Томас, пресегнаха се и докопаха ризата му, за да го издърпат към себе си. Щом ходилата му опряха в клона, въжето се разхлаби и ръцете му се отпуснаха.