Прокобата на Господаря Гад [bg]

През следващото утро Атиаран промени посоката — отклони се малко на изток и двамата занавлизаха все по-навътре между възвишенията. Криволичеха по долините, но продължаваха да напредват на север. И когато слънцето се спусна толкова ниско, че обгърна в сенки източните склонове, пътниците зърнаха дървеното поселище.

От него ги делеше широка поляна и Томас можа да разгледа добре отдалеч това горско средище на хората. Огромният ствол се извисяваше около четиристотин стъпки, а диаметърът му в основата беше поне трийсет. Стволът беше гол на височина до петдесетина стъпки, но по-нагоре дебели клони се простираха водоравно и толкова нагъсто, че повечето жилища не се виждаха заради листата. Томас обаче различаваше няколко стълби между клоните и около ствола. Само не виждаше никого от обитателите.

— Ето го и дървеното поселище — промълви Атиаран, — дом на хора, посветени в лилианрил, както каменното поселище е дом на онези, които владеят радхамерл. Дойдох тук веднъж на връщане от Средището на знанията. Обитателите му са приятни хора, но не разбирам тяхната вещина във всичко, свързано с гората. Те ще ни подслонят и нахранят, а може и да помогнат. Отдавна е казано: „Търси истината в радхамерл, а съвет — в лилианрил“. А аз отчаяно се нуждая от съвет. Да отидем при тях.

Тя поведе Томас през поляната към подножието на великанското дърво. Обиколиха на северозапад и видяха голяма естествена хралупа, не особено дълбока, но побираща стръмна спираловидна стълба. Над най-ниския дебел клон зееше друг отвор, от който започваха прави стълби нагоре.

Старият страх от височини трепна у Томас, макар че почти го беше забравил след изпитанието по стъпалата от Стражницата на Кевин. Не му се искаше да катери и тези стълби.

Но май засега не се налагаше. Хралупата беше преградена със здрава дървена порта, а никой не се мяркаше да им отвори. Всъщност цялото дървено поселище беше прекалено тихо и тъмно. Въпреки сгъстяващия се здрач не припламваха светлинки и ничий глас не нарушаваше тишината.

Томас се озърна за Атиаран — и тя недоумяваше. Отпусна длани на яката напречна греда на портата и поклати глава:

— Това не е добре, Томас Ковенант. Предишния път заварих деца на поляната, възрастни щъкаха нагоре-надолу по стълбите, а нямаше и порта. Нещо не е наред. Само че не долавям опасно зло, не повече от всяко друго място по пътя ни дотук.

Тя се отдръпна, отметна глава назад и извика:

— Привет на всички в дървеното поселище! Ние сме странници, поели на път! Пътят ни е дълъг… а бъдещето — неясно! Какво ви е сполетяло? — Не чу отговор и продължи сърдито: — Вече съм идвала тук! В онези дни се говореше, че гостоприемството в дървените поселища няма равно на себе си! Така ли показвате дружбата си с останалите жители на Земята?