Прокобата на Господаря Гад [bg]

— Уейнхим?! Меленкурион! Кълна се в Седемте, това е страшна злина!

Томас застана до нея. В погледа й напираше безмълвен вопъл и тя затискаше уста с дланите си. Раменете й се тресяха.

Щом се обърна към горичката, той зърна тясната пътечка. Без колебание се шмугна навътре. С пет крачки се озова на полянката по средата — Подслон като всеки друг, който беше видял. Същите стени от дървета и покрив от сплетени клони, същите легла и лавици.

Зелените стени обаче бяха опръскани с кръв, а между тях лежеше някой.

Томас се облещи — фигурата не беше на човек.

Очертанията й можеха да подлъжат в първия миг, но тялото беше прекалено източено, а крайниците — къси. Ръцете и краката бяха равни по дължина, тези същества сигурно можеха и да стоят изправени, и да тичат, подпирайки се на длани и стъпала. Но лицето беше съвсем непознато за Томас. Дълга гъвкава шия свързваше лишената от косми глава с тялото. Островърхи уши стърчаха високо от двете страни на главата. Тънката уста изглеждаше като прорез в плътта. Очи нямаше. Две зейнали ноздри, обкръжени от дебела месеста мембрана, заемаха средата на лицето. По главата не се виждаше нищо друго.

От гърдите на съществото стърчеше дълъг железен прът, приковал го към земята.

В това горско убежище лъхаше на насилие толкова тежко, че Томас се задъха. Той беше прокажен и дори мъртвите можеха да се окажат опасни за него. Застави се обаче да не помръдне, докато се опитваше да разгадае видяното. Щом зърна съществото, първо му хрумна, че Земята се е отървала от нещо отвратително. Но докато стискаше зъби и ровеше в душата си, очите и носът му поправиха грешката. Злината беше в убийството, криеше се в желязото, а не в трупа. Плътта имаше цвят на поругано здраве, тя бе изглеждала съвсем естествено, като неразделна част от живота на Земята.

Томас се задави от вонята на злодеянието, завъртя се и избяга навън.

Щом изскочи на светло, видя Атиаран, която вече вървеше на север и скоро щеше да се измъкне от малката падина. Този път се втурна да я догони, без да чувства принуда. Чак костите му смъдяха от желанието да отиде колкото се може по-далече от осквернения Подслон. Забърза към Атиаран, все едно челюсти с остри зъби щракаха по петите му.

До края на деня му олекваше все повече, че още левги остават зад гърба му. Неестествената миризма губеше остротата си, но не изчезваше напълно. Когато умората и мракът накараха Атиаран и Томас да спрат за отдих, той не се съмняваше, че и нататък не го чака нищо добро — убиецът от Подслона мърсеше с присъствието си пътя им на север. Изглежда и Атиаран долавяше същото, защото го попита умее ли да борави с ножа, който носеше.

Сънят не го спохождаше и той се престраши да подхвърли:

— Не трябваше ли… да го погребем?