Зовът на барабана [bg]

Това, което виждах в момента, не беше особено великолепно, пейзажът се състоеше от огромни кални равнини, смърдящи на слънцето, и множество чайки и морски птици, които се бяха въодушевили заради нещо смрадливо близо до водата.

— Милорд казва, че всеки мъж може да получи петдесет акра земя, стига да си построи къща на нея и да обещае, че ще обработва земята десет години. Представете си — петдесет акра! — Той превъртя думите в устата си, за да им се наслади. Един френски селянин би се смятал за благословен и с пет акра.

— Е, да — казах с леко съмнение. — Но мисля, че ще трябва да избереш внимателно петдесетте акра. Някои части не са много подходящи за земеделие. — Не смеех да мисля колко ще му е трудно на Фъргъс да създаде ферма и домакинство сред пустошта само с една здрава ръка, колкото и плодородна да беше земята.

Той обаче и без това не ме слушаше, очите му светеха замечтано.

— Вероятно ще успея да построя една малка къщичка до Хогманай[9] — мърмореше си той. — После ще повикам Марсали и детето през пролетта. — Ръката му автоматично политна към празното място на гърдите му, където още от детството му беше висял зеленикавият медальон на свети Дисмас.

Когато тръгна с нас за Джорджия, той остави младата си бременна жена в Ямайка под грижите на приятели. Увери ме, че не се притеснява за сигурността ѝ, защото ще е под опеката на неговия светец покровител — със строги инструкции да не сваля очукания медальон от шията си, докато не роди.

Аз лично не смятах, че майките и бебетата са в сферата на влияние на светеца покровител на крадците, но Фъргъс бе живял като джебчия в детството си и вярата му в Дисмас беше абсолютна.

— Дисмас ли ще наречете бебето, ако е момче? — пошегувах се аз.

— Не — отвърна той съвсем сериозно. — Ще го нарека Джърмейн. Джърмейн Джеймс Иън Алойшъс Фрейзър — Джеймс и Иън на милорд и мосю — обясни той, защото винаги така наричаше Джейми и зет му, Иън Мъри.

— Марсали харесва Алойшъс — добави нехайно, като стана ясно, че той няма нищо общо с избора на толкова недостолепно име.

— Ами ако е момиче? — попитах и у мен внезапно се събуди жив спомен. Преди двайсет и няколко години Джейми ме бе изпратил през камъните бременна. И последното, което ми каза, убеден, че детето ще е момче, беше: „Кръсти го Брайън, на баща ми.“

— О… — Фъргъс явно не беше обмислил тази възможност и изглеждаше леко притеснен. После чертите му се проясниха.

— Дженевив — каза твърдо. — На мадам — имаше предвид Джени Мъри, сестрата на Джейми. — Дженевив Клеър, струва ми се — добави той с още една ослепителна усмивка.

— О — казах, изчервена и странно поласкана. — Е, благодаря. Сигурен ли си, че не трябва да се върнеш в Ямайка, за да бъдеш с Марсали, Фъргъс? — попитах, за да сменя темата.

Той поклати решително глава.

— Милорд може да има нужда от мен. По-полезен ще съм тук, отколкото там. Бебетата са женска работа, а кой знае какви опасности може да срещнем на това странно място, нали?

И сякаш в отговор на реторичния му въпрос, чайките се вдигнаха на крякащ облак и започнаха да се въртят над реката и плитчините, разкривайки обекта на апетита си.