Зовът на барабана [bg]

Над баржата се спусна сънливо спокойствие. Фъргъс и Иън се свиха на носа да спят, а Роло стоеше на стража на покрива на каютата, провесил език, запъхтян и присвил очи срещу слънцето. Капитанът и морякът — към когото се обръщаше с „ей, Троклъс“, но чието име всъщност беше Ютроклъс — изчезнаха в малката каюта, от която чух мелодичния звук на изливана течност.

Джейми също беше в каютата, за да вземе нещо от мистериозния си сандък. Надявах се, че ще става за пиене; макар че седях на кърмата, с потопени във водата крака и по тила си усещах лек ветрец, аз все пак не спирах да се потя.

От каютата се чуха гласове и смях. Джейми излезе и тръгна към кърмата, като прескачаше внимателно балите със стоки като шотландски жребец по поле пълно с жаби. Носеше голяма дървена кутия.

Постави я внимателно в скута ми, свали си обувките и чорапите и седна до мен, после натопи крака във водата и въздъхна от удоволствие, щом усети хлада.

— Какво е това? — прокарах ръка по кутията.

— Ами малък подарък. — Не ме погледна, но връхчетата на ушите му порозовяха. — Отвори я, де.

Кутията беше тежка, широка и дълбока. Беше от плътно фино тъмно дърво, по което личаха следи от дълга употреба — дупки и вдлъбнатини, които обаче не нарушаваха красотата ѝ. Трябваше да има ключалка, но тя липсваше. Капакът се вдигна леко на смазаните бронзови панти и от кутията се понесе миризма на камфор, летлив като джин.

Инструментите блещукаха на слънцето, ярки, макар и леко потъмнели, защото дълго не са били употребявани. Всеки си имаше собствено жлебче, внимателно покрито със зелено кадифе.

Малък назъбен трион; ножици, три скалпела — със заоблено острие, с право острие и със закривено острие; сребърна лопатка за притискане на езика и тенакулум…

— Джейми! — Възхитена, аз вдигнах къс абаносов инструмент, в чийто край имаше топче вълна, покрито с почти проядено от молци кадифе. Бях я виждала и преди, във Версай; версия на рефлексно чукче от осемнайсети век. — О, Джейми! Прекрасни са!

Той размърда доволен крака.

— Значи ти харесват?

— Прекрасни са! О, виж, има и по капака, под тази преграда… — вгледах се за миг в разглобените тръбички, винтчета, платформи и огледала, докато наум ги сглобявах.

— Микроскоп! — Докоснах го с възхищение. — Господи, микроскоп!

— Има и още — посочи той нетърпеливо. — Предната стена се отваря и вътре има малки чекмедженца.

И наистина — в тях, освен всичко друго, имаше и миниатюрна везна и бронзови тежести, плочица за приготвяне на хапчета и покрит с петна мраморен хаван, като чукчето беше увито с плат, за да не се начупи при пренасянето. Над чекмеджетата имаше редички малки запушени с тапи бутилчици от глина и стъкло.

— О, колко са красиви! — казах аз, като взех с благоговение малкия скалпел. Полираното дърво на дръжката пасна в ръката ми, сякаш бе изработена за мен, а острието беше съвършено балансирано. — О, Джейми, благодаря ти!