Зовът на барабана [bg]

— Значи мислиш по въпроса. — Вече бяхме обърнати един към друг и ръката ми лежеше върху неговата, не за да я задържи, а по-скоро одобрително.

Той се усмихна лениво.

— Не съм оцелял досега, като съм вярвал на всичко, което ми кажат, сасенак. Така че вероятно ще приема любезното предложение на губернатора или пък няма — но искам да знам много повече, преди да дам отговор.

— Да, наистина изглежда малко странно — да ти предложи такова нещо след съвсем кратко познанство.

— Ще се изненадам, ако съм единственият, на когото го е предложил — каза Джейми. — Но ние не рискуваме много, нали? Чу ли като му казах, че съм католик? Той не се изненада от това.

— Да, май не смяташе, че е проблем.

— О, вероятно няма да бъде… освен ако губернаторът не реши да го направи на такъв.

— Господи! — Преценката ми за губернатора бързо се променяше, макар че не бях сигурна дали към добро. — Значи ако нещата не станат както той иска, ще трябва само да разгласи, че си католик, и съдът ще може да ти отнеме земите. А ако реши да си мълчи…

— И ако аз реша да правя каквото поиска от мен, да.

— Той бил много по-коварен, отколкото го мислех — казах аз без никакво възхищение. — Истински шотландец.

Той се засмя и отметна кичур коса от лицето си.

Дългите завеси на прозореца, които досега висяха неподвижно, внезапно се издуха навътре и пропуснаха порив на вятър, който миришеше на песъчлива кал, речна вода и носеше далечен дъх на бор. Зората идваше на крилете на вятъра.

И сякаш това бе някакъв сигнал — ръката на Джейми се сви в шепа и когато хладът достигна голия му гръб, тръпката му премина и в мен.

— Не посмях да те попитам това по-рано — рече той тихо. — Но ако вече си сигурна, че нищо не тревожи ума ти…

— Нищо — казах аз, гледах как сиянието от прозореца позлатява главата и шията му. Устата му още беше широка и нежна, но вече не приличаше на четиринайсетгодишен.

— В момента абсолютно нищо.