Плясъкът на крилете му [bg]

— Колко души?

— Около четирийсет хиляди. Не изключвам и той да остане където си е, да запуши швейцарците и да чака атаката от север да се придвижи надолу. Но ако успее да подмами швейцарците да атакуват Мителланд, това може да се отплати. А ако не излязат да се бият, може да запечата Шаленберг и да ги чака там.

— Защо?

— Пет хиляди души пред Шаленберг могат да удържат швейцарците вечно. Това са близо трийсет и пет хиляди по-малко, отколкото ако остане където е.

— Защо да не минат през прохода и да не завземат града?

— Защото от другия край също могат да го държат пет хиляди души. Но тогава въпросът е само колко време ще е нужно на Изкупителите да пристигнат от север. Както виждаш, всичко зависи от това те да прекосят Арнхемланд за един ден и две нощи. После е само въпрос на време.

— Казал ли си на някой друг за това?

— На кого и какво казвам, си е моя работа.

— Много си нагъл за човек, дошъл да търси благодеяние.

— Не, на никого не съм казал.

— Защо?

— Познанията ми са единственото, което имам. Пък и репутацията ми вече не е същата като преди. Кой ще повярва на едно болно момче, което някога го е бивало да юрка хората?

— Ами твоите покровители, Матераците?

— Всички искат те да пукнат, ако изобщо е възможно.

— И все пак, кралят точи лиги по Кон Матераци.

— Кон не би ме търпял за нищо на света.

— Да, чух. Вярно ли е?

— Не разбирам.

— Че ти си бащата на момченцето.

— Тя ме продаде на Изкупителите.

— Това не е отговор. Но няма значение.

— Ами приятелите ми?

— Ще трябва да се постараеш повече.

— Мога.

— Давай тогава.

— Не и докато те са тук.

— Репутацията ти може да е отслабнала, но те познавам като човек със смъртоносни таланти, който не винаги ги използва мъдро.

— Не съм човекът, който бях.

— Така казваш ти.

— Кадбъри ти е казал какво се случи в Манастира — не можех да си мръдна пръста да се спася. Погледни ме само.

Известно време Кейл седеше, а Кити оглеждаше бялата му кожа, черните кръгове, прегърбените рамене и измършавялото му тяло.

— Мога да накарам тези господа да го изтръгнат с бой от теб.

— Ще ти е нужно нещо повече от онова, което ще ти кажа. Ще ти е нужно доказателство. А аз не го нося със себе си. Освободи ги.

— Няма.

— Все още имаш мен. Никой не знае кои са двете момчета. Като ги убиеш, няма да изпратиш кой знае какво послание. Но моята смърт ще изпрати сигнал. Не съм ли прав?

— Предлагаш да се пожертваш за приятелите си? Имах по-високо мнение за теб.

— Смятам да изляза оттук. Просто изтъквам, че можеш да си позволиш да ги пуснеш, щом разполагаш с мен.

Кити се замисли, но не за дълго.

— Вървете да ги доведете — и двамата.

Мъжете се подчиниха и затвориха тихо тежката врата зад себе си.

— Знаеш къде живея сега.

Това беше констатация. В отговор получи продължително гукане — Кити се смееше.

— Защо да ме интересува къде си оставяш шапката?