Гробовни тайни [bg]

Огромният мъж от спомените ми вече не съществуваше. Уейнрайт седеше свит в стола, вперил празен поглед през прозореца. Сякаш физически се бе смалил, плътта и мускулите му се бяха стопили. Патрицианските черти на лицето му почти се бяха загубили, бузите му бяха хлътнали, а очите — потънали в орбитите си. Косата му, която преди приличаше на лъвска грива, сега беше тънка и посивяла.

Съпругата на Уейнрайт се обърна очаквателно към мен. Ведрата усмивка на лицето й стана крехка като огромния прозорец. Замръзнах на място, после се усмихнах насила и пристъпих напред.

— Здравей, Ленард.

За първи път го наричах по име, но всяко друго обръщение би прозвучало неподходящо. Не си направих труда да му подам ръка, знаех, че няма смисъл.

— Доктор Хънтър е дошъл за обяд, скъпи — каза съпругата му. — Не е ли чудесно? Двамата ще можете да си поговорите за добрите стари времена.

Уейнрайт сякаш най-накрая усети присъствието ми, голямата му глава бавно се извърна, замъгленият му поглед се спря върху мен. Устата му се раздвижи и за момент реших, че иска да ми каже нещо, но мигът отмина и той отново вторачи поглед и морето.

— Да ви донеса ли чаша чай, доктор Хънтър? — предложи жената. — Обядът ще е готов след двайсетина минути.

Усмивката беше застинала като маска на лицето ми.

— С удоволствие. Да ви помогна ли?

— Благодаря ви, много мило от ваша страна. Връщаме се съвсем скоро, Ленард — заяви тя и потупа съпруга си по ръката.

Не последва никаква реакция. Хвърлих още един поглед към човека в креслото и последвах жена му във вестибюла.

— Съжалявам, трябваше да ви предупредя — каза тя и затвори вратата. — Когато се обадихте, предположих, че знаете за състоянието му.

— Нямах никаква представа — отвърнах аз. — От какво е болен? От алцхаймер ли?

— Лекарите не са съвсем сигурни. Досега не знаех, че съществуват толкова много различни форми на деменция. При Ленард се разви много бързо, но това е нещо обичайно за този вид болести. Последните две години бяха… доста трудни.

Можех много добре да си го представя.

— Съжалявам.

— Случват се такива неща — отговори тя с престорено безгрижие. — Реших, че ще се почувства по-добре, ако види познато лице. Дъщерите ни не живеят наблизо и не ни посещават много хора. Обикновено в началото на деня се чувства по-добре, затова ви поканих да дойдете на обяд. Следобед състоянието му започва да се влошава. Разбирате какво имам предвид, нали?

Много добре разбирах. Докато работех като общопрактикуващ лекар, бях виждал доста пациенти с деменция, които с напредването на деня ставаха по-объркани и превъзбудени.