Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
— Раят — отговори Пердю.
24.
Кунео се настани във втората каюта и обяви кухнята за своя територия. Ниският, набит мъж с оплешивяващ череп извади от куфара и кошницата цяла батарея подправки, масла и напитки, които сам бе забъркал. Смеси за сосове и салати, или просто „за да ги помиришеш и да си щастлив“.
Като видя скептичната физиономия на Пердю, попита:
— Греша ли в нещо?
— Не, синьор Кунео, просто…
Работата е там, че не съм свикнал с такива миризми. Твърде хубави са за мен. Непоносимо хубави. Не ме правят щастлив.
— Някога познавах една жена — започна Кунео, докато разтребваше и грижливо проверяваше ножовете си, — която плачеше от миризмата на рози. А друга намираше за много еротично да ѝ пека сладкишчета. Миризмите правят странни неща с душата.
Сладкишно щастие, помисли си Пердю. Ще го сложи на буквата „С“ или на „М“ — миризмите и техният език. Дали някой ден ще започне да пише своята „Енциклопедия на чувствата“?
Защо не още утре? Или дори сега?
Нуждаеше само от хартия и молив. Ще ниже буква след буква и един ден ще е осъществил мечтата си. Може би…
Сега. Съществува само сега. Започвай, страхливецо. Нали се научи да дишаш под водата?
— На мен ми действа лавандулата — призна колебливо той.
— Плачете ли, или става другото?
— И двете. Така мирише най-големият ми провал. И най-голямото ми щастие.
Кунео изсипа от едно найлоново пликче камъчета и ги подреди върху етажерката.
— Това пък е моят провал и моето щастие — обясни, без да го питат. — Времето. То заглажда ръбовете на онова, което ни боли. И понеже често го забравям, си нося тези камъчета. От всяка река, по която съм плавал.
Канал Дьо Лоан премина в канал Дьо Бриар — един от най-забележителните участъци на Бурбонския маршрут, с фуниевиден воден мост, който извеждаше канала през суровата, неплавателна по тези места Лоара. Хвърлиха котва в пристанището за спортни лодки на Бриар, украсено с толкова много цветя, че по бреговете седяха дузини художници, решени да уловят магията на мига.
Озоваха се сякаш във втори, малко по-малък Сен Тропе. Видяха десетки скъпи яхти и собствениците им, които се разхождаха по крайбрежните алеи. „Литературната аптека“ беше по-голяма от другите плавателни съдове и много капитани любители се качиха на борда, за да я разгледат, да се поинтересуват от преустройството ѝ и да се запознаят с екипажа. Пердю съзнаваше, че изглеждат доста… необичайно. Не просто новаци, а нещо много по-лошо.
Аматьори.
Кунео безгрижно задаваше на всеки посетител един и същи въпрос: дали по време на плаването си е виждал товарната лодка „Лунна нощ“. Швейцарска двойка, която вече 30 години обикаляше Европа на луксозна холандска яхта, си припомни такава среща. Преди десет или дванайсет години. Кунео въздъхна и отиде да приготви вечерята, но намери абсолютно празен килер, а в хладилника котешка храна и бял боб.
— Нямаме нито пари, нито запаси, синьор Кунео — обясни смутено Пердю и разказа за неочакваното им потегляне от Париж и за потъналите кредитни карти.
— Хората по реката обикновено са много отзивчиви. А аз имам известни спестявания — успокои го неаполитанецът. — Ако желаете, ще ви дам част от тях. Един вид билет за пътуването.
— Много почтено от ваша страна, но няма да приема — отсече Пердю. — Ще намерим начин да спечелим малко пари.
— Онази жена ви очаква, нали? — попита невинно Макс Жордан. — Значи не бива да губим време.
— Не ме очаква — възрази спокойно Пердю. — Разполагаме с всичкото време на света.
Точно така. Имаме предостатъчно време. О, Манон… помниш ли онзи бар в приземието, Луис Армстронг и ние двамата?
— Искате да я изненадате? Колко романтично! Но и малко рисковано, не мислите ли?
— Който не рискува, не живее — включи се Кунео. — Хайде все пак да поговорим за парите.
Пердю му хвърли благодарствен поглед. Двамата се наведоха над картата и неполитанецът отбеляза няколко села с кръстчета.
— Тук, в Апремон сюр Алие, след Невер, имам познати. Ксавер обновява надгробни паметници и непрекъснато търси помощници. А тук, във Фльори, съм работил известно време като частен готвач… В Дигоен помагах на един художник, а в Сен Сатюр се запознах с една жена… но тя сигурно е обидена, че не поисках да… — Италианецът се изчерви. — Смятам, че някои от тези хора ще ни помогнат с храна и гориво. Или ще ни кажат къде има работа.
— А познавате ли някого от Кюизери?
— Имате предвид града на книгите на река Сей? Никога не съм бил там. Надявам се обаче да намеря каквото търся.
— Жената.