Колекционери на смърт [bg]

Плакет присви очи. На мига съжалих, че Хари го няма. Щеше да се досети какво възнамерявам да кажа и да се престори, че киха, за да заглуши думите ми. Или пък щеше да ме сръга в ребрата. Може би началникът щеше да го нарича „лейтенант“, вместо да се обръща към него по име… Докато печално размишлявах, Плакет отново се обърна към прозореца, сякаш лепкавата утринна мъгла беше много по-интересна от мен.

— Ето как стоят нещата, Райдър. Шефовете на телевизията ще забравят, че си нападнал техен служител. В замяна онази Данбъри ще получава информация от нас. Приехме условието първа да научава новините относно този случай. Разбира се, няма да издаваш служебни тайни, но гледай да задоволяваш исканията й. И предупреди Нотилъс да й сътрудничи.

— Вече си е напъхала носа, където не й е работа. Ако отново го направи, има опасност…

Той рязко се извърна към мен:

— Нула!

— Моля? — облещих се.

— Правото ти да оспорваш решението ми е равно на нула, Райдър. Закопчай си проклетата уста и я дръж така.

Кимнах. Плакет ме изгледа кръвнишки, все едно дори подчинението ми го дразнеше. Посочи с палец към вратата. Отново кимнах възможно най-покорно и на пръсти излязох. Тръгнах обратно към общото помещение. Хари беше в „стаичката“ на Рой Трент, който седеше зад бюрото си, скръстил ръце върху купчина папки, и мърмореше:

— Един Бог знае какво става… Предположенията ми не се оправдаха. Е, рано или късно ще разплетем кълбото. Просто не сме попаднали на вярната следа.

— Май това важи за всички нас, Рой — казах. — За какво говориш?

— За жената с портокала, която беше застреляна миналия понеделник. — Той отметна косата си, която почти закриваше веждите му. — Как изглежда челото ми, Карсън?

— Ами… нормално.

— Невероятно. Трябваше да е цялото в цицини. От една седмица си блъскам главата по този случай.

— Съчувстваме ти — промърмори Хари. — Но и на нас се е паднала цяла кофа с червеи, които трябва да разделим един от друг.

— Искате ли да си разменим кофите? — попита той не на шега. — Тъкмо ще погледнем нещата от друг ъгъл…

— При едно условие — твоят случай по никакъв начин да не е свързан с изкуството — прекъсна го Хари. — Не сте открили до трупа някакви шарени картинки, нали?

Рой печално поклати глава:

— Тц. До мъртвата имаше само локва кръв. И един портокал.

С партньора ми тръгнахме към нашите работни места. В помещението беше сравнително спокойно, неколцина детективи говореха по телефона, другите бяха извън управлението, всеки поел на плещите си тежкия товар на насилието и човешката скръб. Лятната жега ставаше все по-непоносима — по това време на годината се извършваха най-много убийства. Отгоре на всичко Плакет беше разпределил между другите ченгета разследванията, върху които работехме двамата с Хари, за да се занимаваме само със случая с убитата в мотела.

— Шефът ти чете конско, а? — попита Хари, когато останахме насаме.

— Опита се да ме притиска и да ме надриска.

Той се позамисли, после кимна: