Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Станах, затворих вратата и отидох до вратата, която евентуално водеше към дневната. Отново спрях и наострих слух. Гласовете се чуваха малко по-ясно. Бяха мъжки и със сигурност не идваха от телевизор или радио, но пак не разбирах думите.

Надзърнах. Стълбище надясно. Пуст коридор и отворена врата в дъното. Гласовете се носеха оттам.

Предпазливо тръгнах по коридора, почти долепил гръб до едната стена. Оглеждах се, обмислях реакциите си при непредвидени обстоятелства и чертаех пътища за бягство. Сигурно съществуваха принципи за изграждане на домашна система за сигурност и си обещах да ги науча, но засега развитите ми в джунглата умения ми вършеха доста добра работа. Плюшеният килим заглушаваше стъпките ми. Вече чувах гласовете по-ясно — бяха двама. Като че ли водеха делови разговор, нещо за назначаване на нов началник-отдел „Приходи“. Аз обаче почти не обръщах внимание на самите думи. Бях съсредоточен в интонацията, която беше спокойна, делова. Двамата се бяха задълбочили в разговора си и не забелязваха нищо извън стаята. Държах ножа в лявата си ръка и чука в дясната. Пристъпвах напред, спирах и се вслушвах. После пак. И пак.

На три метра от вратата дъската под крака ми изскърца. Високо.

Вцепених се. Разговорът оттатък секна. Възцари се пълно мълчание. Нито дума, нито въпрос от типа „Какво беше това?“ или по-мекото „Чу ли нещо?“.

Решението ме връхлетя мигновено, автоматично. Ако не бяха млъкнали, може би щях да изчакам реакцията им, да видя дали ще ми се удаде да се доближа още малко и да се възползвам от ефекта на изненадата. Обаче тази абсолютна тишина… възприех я като увереност, като подготовка, като сурови мъже, които посягат за оръжието си. Възприех я като знак, че ако не действам веднага, ще им отстъпя цялата инициатива. Колебаех се само дали да атакувам, или да отстъпя.

Избрах да атакувам.

Втурнах се напред и влетях в стаята, като нададох бесен джудистки рев „кияй“. Някаква гостна, четирима мъже, всички с костюми. Двама седнали един срещу друг на масичка в отсрещния край на помещението, двама на столове по-близо до мен. В единия от онези в дъното разпознах Фукумото от снимката в папката. Другият — горе-долу на същата възраст — приличаше на мениджър. Третият и четвъртият приличаха на охрана — по-млади, с типичната за гангстерите ситно накъдрена коса и яки, издуващи костюмите им мускули. Както бях предположил, и двамата вече се изправяха и бъркаха под саката си.

Бойните викове неслучайно са стари колкото самата война. Какъвто и да е бойният вик — „команчи“, „банзай“ или нещо друго — атавистичният първобитен рев стряска и обърква врага. Затова, като крещях като побъркан, аз метнах чука наляво по Първия мускул. Внезапната ми поява и виковете ми го бяха стреснали и освен това цялото му внимание беше насочено към опитите му да извади оръжието си. Чукът го улучи в лицето с отвратително изхрущяване от удар на метал в кост. Аз вече се обръщах и нападах панически облещения Втори мускул, който отстъпваше от мен. След десетина години Денис Тюелър от Юта щеше да докаже, че в радиус от шест и половина метра опитващият се да извади пистолет срещу нападател с нож обикновено губи, особено ако отстъпва по права линия, вместо да се отдръпне от траекторията на атаката. Моят човек нямаше да доживее до това проучване. Все пак успя да извади пистолета си, обаче аз сграбчих цевта с лявата си ръка, завъртях я настрани и в същия момент забих ножа в корема му. Втория мускул изпищя и отскочи. Пак го намушках. И още веднъж. Той пусна оръжието и се опита да се извърне. Аз отново бях на война, атакувах от засада, истински демон, берсерк, жива машина за убиване. Втория мускул се строполи и се сви на кълбо. Насочих пистолета към главата му и дръпнах спусъка. Нищо. „Какво става, по дяволите?!“ Погледнах го — броунинг „Хай Пауър“ с вдигнат ударник и предпазител. Нищо чудно, че Втория мускул не беше успял да стреля. Свалих предпазителя и го застрелях в главата. Приближих се до Първия мускул, който лежеше по гръб. От дълбоката рана на челото му течеше кръв. Стрелях право в нея.