Обичай ближния си [bg]

— Стойте! Не се намесвайте! — извика единият.

— Евреи, нали? — попита другият.

Първият кимна. След това забеляза Керн и го погледна остро. Керн се престори, че не е чул нищо. Запали умишлено цигара и тръгна безцелно напред. Полицаите скръстиха ръце, наблюдавайки доволно битката.

Едно дребно еврейче се изскубна от бъркотията. То застана за миг неподвижно, като че беше замаяно.

После видя полицаите, изтича към тях и извика:

— Елате! Бързо! Помощ! Ще ги убият!

Полицаите го изгледаха като че ли е някакво чудновато насекомо. Не му отговориха. Дребният младеж ги погледна за миг учудено. След това се обърна, без да продума, и се върна към битката. Не бе направил и десет стъпки, когато двама души се отделиха от тълпата и се втурнаха към него.

— Изи търси справедливост! — извика единият. — И ще я получи!

Той го повали с един шумен удар по лицето. Младежът се опита да се изправи. Другият го повали пак с ритник в стомаха. След това и двамата го уловиха за краката и започнаха да го влачат по уличната настилка като ръчна количка. Нещастникът напразно се опитваше да се залови с ръка за камъните. Бялото му лице, обърнато към полицаите, изразяваше смъртен ужас. Устата му беше зееща черна дупка, от която струеше кръв. Той не издаваше глас.

Керн почувства, че устата му пресъхна. Трябваше да се хвърли срещу нападателите. Но видя полицаите, които го наблюдаваха, и вдървен и потръпващ от ярост, отиде в другия край на площада.

Двамата студенти минаха близо до него с жертвата си. Зъбите им блестяха насред засмените лица, по които нямаше и следа от жестокост. Те просто сияеха от невинно и чистосърдечно удоволствие, сякаш се забавляваха с някаква игра, а не влачеха окървавено човешко същество.

Но изведнъж дойде помощ. Едър светлокос студент, който досега бе стоял бездейно, се намръщи от отвращение, когато нещастният дребничък студент бе повлечен край него. Той запретна ръкавите на палтото си, лениво пристъпи две крачки и с два кратки, но силни удара повали мъчителите му на земята. После вдигна изплашения момък за яката на палтото, изправи го на краката му и изръмжа:

— Хайде! Да те няма тук колкото може по-бързо!

След това, все така бавно и решително, се приближи към беснеещата група. Най-напред улови чернокосия водач, когото удари така силно по носа, а после и по брадата, че онзи падна с охкане на паважа.

В същия миг Керн зърна Рут. Тя бе загубила баретката си и стоеше в края на тълпата.

— Бързо, ела по-бързо, Рут! — извика той и изтича до нея. — Трябва да се махаме оттук!

Отначало тя не го позна и промълви пребледняла от вълнение:

— Полицията… Полицията трябва да помогне.