Обичай ближния си [bg]

Щайнер се изсмя.

— Бункери, крепостни кули, вериги, кръв и сълзи — стана изведнъж много модерен, нали, Рутхен? — Той стана. — Да пийнем малко водка. — Взе шишето от масата. — Искаш ли една чаша, Рут?

— Да, и то голяма.

— А ти, Керн?

— Двойна.

— Напредвате, деца!

— Аз пия просто от добро настроение — обясни Керн.

— Дайте една чашка и на мен — каза Лило, която влезе с чиния тъмни пирожки. Щайнер й наля. После се засмя и вдигна своята чаша.

— Да живее меланхолията, мрачната майка на жизнерадостта!

Лило остави чинията, за да донесе делвичка с туршия. И чиния черен руски хляб. После взе чашата си и бавно я изпразни. Светлината на лампите се отразяваше в прозрачната течност; изглеждаше, че Лило пие от розов елмаз.

— Ще ми дадете още една чашка — обърна се тя към Щайнер.

— Колкото искаш, тъжно дете на степите. А ти, скъпа Рут?

— И аз искам още една.

— И на мен — каза Керн. — Днес получих повишение.

Започнаха да ядат топли пирожки с месо и зеле. След това Щайнер седна по турски на леглото си и запуши.

Керн и Рут се настаниха на дюшека на пода. Лило се движеше насам-натам, раздигайки вечерята. Огромната й сянка се люлееше по стените на колата.

— Изпей нещо, Лило — каза най-после Щайнер.

Тя кимна и взе китарата си, окачена в един ъгъл.

Гласът й беше дрезгав, когато говореше, но при пеене беше дълбок и ясен. Тя седна в полумрака. Обикновено безстрастното й лице се оживи, очите й добиха дълбок и тъжен блясък. Изпя няколко руски народни и цигански приспивни песни. След малко спря и погледна Щайнер. Очите й искряха.

— Продължавай, Лило — каза Щайнер.

Тя кимна и взе няколко акорда на китарата. Започна да тананика монотонни песнички, чиито слова от време на време излитаха като птички от тъмнината на просторните степи, скитнически песни, песни за кратък покой в шатрите; и в неспокойната светлина на лампите можеше да ти се стори, че и фургонът се е превърнал в шатра, разгъната набързо през нощта, а утре всички ще трябва да се пръснат пак.

Рут седеше пред Керн и се бе облегнала на него; раменете й докосваха коленете му и той чувстваше топлината на гладкия й гръб. Тя облегна глава в ръцете му. Топлината премина през тях в кръвта му и го превърна в безпомощен пленник на непознати желания.

Някаква тъмна сила се вълнуваше в него и го обсаждаше отвън. Тя беше в дълбокия и страстен глас на Лило, в полъха на нощта, в обърканата вихрушка на мислите му, в светлия прилив, който го издигна внезапно и го отнесе. Той обгърна с ръце като с шал тъничката шия, която се белееше пред него и се сгуши доверчиво в нея.