Обичай ближния си [bg]

— Уморена ли сте?

— Не, не съм уморена. Не съм уморена. Мога вечно да вървя така. Толкова е приятно! Като че се носиш във въздуха!

Полъхна ветрец. Листата над тях зашумяха. Керн почувства топла капка на ръката си. Друга лизна лицето му. Той вдигна глава.

— Заваля, Рут.

— Не.

Капките се засилиха и зачестиха.

— Вземете палтото ми — каза Керн. — Не ми трябва. Аз съм свикнал.

Наметна палтото си върху раменете на Рут. Тя усети топлината, съхранена в дрехата, и внезапно почувства странна закрила.

Ветрецът спря. Гората сякаш притаи дъх. Безшумна светкавица разсече тъмнината; гръмотевицата последва веднага и дъждът започна да се лее като из ведро, сякаш светкавицата бе разкъсала небето.

— Елате по-бързо! — извика Керн.

Изтичаха към въртележката, която се издигаше неясно пред тях в нощта под сивото си покривало като сгушената кула на някой разбойник. Керн вдигна крайчеца на покривалото. Вмъкнаха се вътре, притаиха дъх, сякаш намериха внезапна закрила под огромен тъмен барабан, по който чукаше дъждът.

Керн хвана Рут за ръката и я дръпна към себе си. Очите им свикнаха скоро с тъмнината. Очертанията на конете се издигаха като призраци; елените изглеждаха вкаменени във вечно призрачно бягство: лебедите бяха разперили крила, изпълнени с тайнствени сенки: а спокойните, масивни гърбове на слоновете бяха по-черни от самия мрак.

— Елате! — Керн поведе Рут към една гондола, събра копринените възглавници от пейките и ги сложи върху пода на гондолата. След това дръпна извезаното със сърца покривало на един слон. — Елате! Сега имате княжески заслон.

Отвън се чуваше продължителният грохот на гръмотевица. Светкавиците озаряваха с бледа безцветна светлина топлия мрак в палатката и при всяко просветване животните изникваха като далечни видения от омагьосан рай, с изрисувани рога и хамути, сякаш минаваха безшумно в нескончаемо шествие.

Керн видя бледото лице на Рут и тъмните й очи, а когато я покриваше, докосна неволно гръдта й — непозната, странна и вълнуваща, както в онази първа нощ в хотел „Бристол“ в Прага.

Бурята връхлетя бързо. Тътенът на гръмотевиците заглуши чукането на дъжда по изпънатия платнен покрив, откъдето започна да се лее пороен дъжд; подът се люшкаше от гръмотевиците, а в тишината, последвала едно особено тежко сътресение, въртележката се откачи и бавно се завъртя. Много по-бавно, отколкото денем, почти неохотно, като че под влиянието на незнайна магия, тя се завъртя само наполовина, пробудена сякаш за миг в съня си, после спря, музиката замря в прекъснат акорд и в нощта остана да се чува само шепотът на дъжда — най-старата люлчина песен на света.