Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
С такива мисли влязох в крепостта. А самата тази крепост беше разделена на два двора, един външен, а другият — вътрешен. Във външния двор се намираха конюшните на барона, кучкарницата му, разни работилници, хамбари и сайванти. Една височка стена отделяше този двор от вътрешния, където се намираше чертогът и се простираха градините.
Мен ме оставиха във външния двор, като ме затвориха в една килия от камък, до самата кучкарница. Гнила слама на пода и дупка в стената, за да влиза малко светлина, това беше всичко в тази килия. Като заключиха подире ми вратата, рекох си: «Сбогом, мои побратими волове, сбогом, широко поле и синьо небе, ще съм жив ли да ви видя някога пак!» Легнах на сламата, която миришеше на гнилоч, и някое време се вслушвах в ръмженето и джафкането в кучкарницата. После мъката и умората ме надвиха и съм заспал.
Стресна ме скърцането на тежката желязна врата. През дупката на стената влизаше бистра светлина, отворът на входа беше препречен от двама едри мъже, толкова угоени, че приличаха на два втасали за клане шопара. Те бяха облечени в женски ризи, само че бяха препасани с кожени пояси. В поясите им беше затъкнат по един дебел кожен камшик. Гледах ги уплашен и не ставах. Навярно бяха дошли да ме налагат с камшиците си, помислих. Какво можех да сторя, като бях окован?
Тия два шопара ми се хилеха и ми даваха знаци с ръце ставам, но аз не се помръдвах от сламата. Не бях от тия, дето доброволно лягат, за да бъдат шибани. Тогава те се разстъпиха и помежду им цъфна моят ромеец. И за неговата шия бяха ме сърбели ръцете толкова пъти, но като го видях, една усмивка изскочи на устните ми и аз се размърдах. Все пак в самотията ми той ми беше някак по—свой.
— Хайде, Лукан, варварско момце, сто не ставаш? Наблизава време за уцилисте, а ти спиш осте, овцар такъв!
Тръгнах подире им, а крачката ми спъната и веригата страшно дрънчи. Франките, войници и цивилни, ме гледаха учудени, но никой не ми посочи юмрук и не ми се закани с глава. И аз не им се озъбих. Туй не беше бойно поле, а двор на чертог, царуваше мир и всеки си гледаше работата.
Въведоха ме в едно помещение от камък, широко, горещо, изпълнено с пара. Светлина влизаше отгоре, от тавана. Наоколо зидани от камък корита, пълни с вода, димят. «Ще ме щавят ли, или ще ме давят?» — мина ми през ум. А ромеецът рече от вратата:
— Тук сте те изкъпят, момце, да заприлицаш на цовек. Ти се не бой от тези хора, те са евнуси, скопци. Сте тe измият, да светнеш, а след това сте ти дадат нови дрехи, да хвърлиш тия парцали.
Той си излезе, а шопарите налетяха отгоре ми и ме разсъблякоха, преди да си поема дъх. Когато си поех дъх и реших да ги млатя, те изсипаха отгоре ми две ведра гореща вода. Аз не бях се къпал никога с гореща вода. Къпех се в реката, а там водата не е гореща дори през лятото.
После ме заметнаха с един чаршаф и ме заведоха в друга постройка, просторна и светла, където дузина жени шиеха дрехи от какви ли не платове и с какви ли не цветове — толкова пъстри и ярки, че очите ми се облещиха, като ги гледах. Тук довтаса и моят ромейски настойник. По негова заповед ония двамата свалиха чаршафа от гърба ми и аз, като се видях гол, както ме е майка родила, пред толкова ми ти жени, примрях от срам, свих се и затворих очи. Беше по—страшно, отколкото пред барона,
когато пристъпвах насреща му със секирата, а той се смееше. Като ме изгледаха такъв свит, всичките жени започнаха да се кискат и да се провикват весело, някои изпискаха — и аз не знам защо. Тогава излязох от кожата си, защото да ме бият — по щях да търпя, ама да ми се смеят — все едно да се оставя вълци да ме давят. Да ваземех да ги трепя — не идеше, бяха жени. Тогаз им се изплезих, подскочих и ревнах като мечка — а те като изпищяха, като се зашмугаха под масите, коя както може и както свари! Дойде ред аз да се смея, но не се засмях, защото в сърцето ми беше залегнала буца лед.
Мъчно ме облякоха, защото всичко, каквото слагаха на мен, излизаше или късо, или тясно. Дошиваха, разшиваха и на края ме накараха да се погледна в едно излъскано огледало от сребро. Само дето не примрях! Един чужд човек ме гледаше от дълбочината на огледалото! В къдрави блузки, зелени гащи до коленете, жълти чорапи и червени чепици. Иа гърба си носех червено кафтанче, което ми стигаше до кръста.
От тоя миг нататък през целия си живот като че ли все се оглеждам в някакво огледало и все ми се струва, че не съм тоя, дето се зная. Изпитвам онова чувство на човек, дето е тръгнал по един път, а все му се струва, че това не е точно оня път, по който трябва да върви. Нося едни дрехи на гърба си, а зная, че не са точно дрехите, които ми прилягат и които трябва да нося...