Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
Ромеецът, дето щеше да ме сторва «цовек», се изправи изтърси прахоляка от кафтана си и ми се закани с юмрук:
— Аз, куце такова, сте те оправя! Сте видиш ти как се посяга на сеньорски служител!
Не знаех до тоя час какво е това «сеньорски служител», но тутакси го проумях: донесоха отнякъде желязиа верига и по заповед на рицаря Алберт оковаха в една от халките й десния ми крак. Преди някое време ромеите бяха още по земята ни, дойдоха войници и оковаха във вериги предишния ни Съвършен. Тогава за пръв път видях туй желязо и се уплаших. Нашият Съвършен беще слаб човек, защото се хранеше само веднъж на ден с някоя и друга овошка или с малко зеленина. Той беше наметнал свободния край на веригата върху рамото си и се прегъваше от тежестта й, а по лицето му се беше изписало такова страдание, сякаш в слабините му бяха забили шиш. Ето че сега на мен се беше паднала тази горчива участ, дето не бях дори посветен в нашата вяра. Но аз не се прегърбих, нито показах с лице, че ми има нещо, и не за туй, че веригата не ми тежеше, а за да видят разбойниците франки и проклетият ромеец, че дори да съм роб, аз съм пак оня същият Лукан, син на Рельо, дето горе, на рида, сечеше рицарите като тикви.
Поразтъпках се наоколо, па отново се върнах при моите побратими, воловете. Бяха им нахвърлили по един наръч сено, но аз взех от постилката си и им дадох още. Сега те ми бяха едничките близки на тоя свят. На мене донесоха голяма порязаница хляб с половин овнешка плешка отгоре, току—що обжарена. Когато изядох всичко, а бях изгладнял като вълк през люта зима, дойде ромеецът и ми рече:
— Виждаш ли, ти си куце, а те храним като цовек!
— Пръждосвай се, гадино, да не те халосам с веригата! — му рекох. И раздрънках страшно железата.
— Не ръмзи и не тракай със зъби, варварско куце! Не виздаш ли, це си самицък под небето и це няма кой да се застъпи за тебе! Твоите баща и майка и цялото ти въшливо село — всицко мина под нож. А после франките изгориха къстите и нисто не остана. Само добитъка взеха, засто да стане зян! Сега там е празно място, където до вцера е било твоето село. Затуй да мируваш. Стом баронът иска да те правя цовек, знаци, има несто добро на ум!
— Не му ща доброто! — изсъсках.
— Тогаз той сте те изпрати в галерите да гребеш, докато оците ти изхвърцат. Или сте те изпрати в рудниците под земята да копаеш руда! И сте те бият с камшици, и сте ходиш все с тази верига, до гроб!
Замълчах. Тогава не знаех що е галера, ни що е това «руда». Но да ходя все с тия железа, видя ми се по—страшно от смърт.
— Ох, защо не си намерих смъртта горе, ами останах жив! — заплаках и прегърнах през шията единия от воловете.
— Поплаци си, поплаци си! — поклати глава ромеецът. — Тъй сте ти мине по—лесно. Само едно да си имаш па ум, варварско момце: да си забравил завинаги думите богомилство и богомил! Тез думи да не си ги изговорил никога и никъде! Споменеш ли ги, сте те изгорят жив. И никой няма да ти е крив. Ромейците може да се смилят над тебе, но франките — никога!
Като останах сам, аз се сгуших с изтръпнало сърце до вола, който беше се изтегнал кротко на земята. Воловете и златните звезди, дето мигаха над главата ми — друго познато и близко не беше ми останало на тоя свят.
След два дни наближихме Солун. Удивих се на високите му бели стени и кръгли кули, каквито нямаше дори крепостта на Филипополис. Преди да влезем в града, керванът ни се раздели на много части. С още пет—шест коли минахме през градските порти и аз се изненадах до немай—къде, като съзрях морето. То нямаше свършек. Удивих се и на многото морски съдове, които почиваха на едно широко място, оградено със стени откъм сушата. После научих, че туй място се казвало «пристанище». Най—сетне стигнахме високото място, където се издигаше сред просторни градини един чертог. Той беше заварден също с високи стени и кули. Ромеецът, чието име беше Исак, узнах го по пътя, посочи чертога и рече:
— Тук живее твоят господар, барон Людовик, помощникът на маркграфа Бонифаций. Внимавай с него, дръзко момце! Колкото барон Людовик е великодушен в спокойствието си, толкова е страшен в гнева си! Кланяй му се до земята и се пази да не споменеш ония две думи. Стане ли някъде приказка за богомилство, прави се, це не знаещ нисто. Нито си цувал за тази ерес, нито си виздал еретик!
Влязохме в чертога по един чуден мост. Половината на моста се изтегляше с железни вериги към крепостта и затуляше входа й. Тогава се откриваше надолу дълбок ров, пълен с вода. После научих, че тази вода дохождаш в рова чак от морето. Ето как човек нито можеше да влезе, нито да излезе, ако мостът не биваше спуснат. Всичко туй гледах да запомня, защото съвсем не бях се примирил в душата си с робството, в което бях изпаднал, надявах се някой ден да си духна на петите. «Ако не убия барона Людовик, ще избягам — мислех си. — Ако не избягам, непременно ще го убия!»