Корабът с алени платна. Златната верига
- Автор: Грин Александр Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Корабът с алени платна. Златната верига». Краткое содержание книги:
За мое учудване Естамп не ме дразнеше вече. С най-спокоен вид той взе кибрита, който му върнах, без да смигне дори, както правеше при всеки удобен случай; изобщо беше така сериозен, както само беше възможно за неговия характер. Ала скоро му омръзна да мълчи и той почна бързо-бързо да чете стихове, но забелязал, че никой не се смее, въздъхна, замисли се за нещо. През това време Дюрок ме разпитваше за Сигналния пущинак.
Както скоро разбрах, интересуваше го с какво се занимават жителите на пущинака и вярно ли е, че за това място се отзовават неодобрително.
— Отчаяни главорези — рекох с жар, — мошеници, да не ти дава господ! Опасно население, няма какво да се каже — ако сгъстих тази характеристика по посока на заплахата, която криеше, тя беше все пак три четвърти истина, тъй като в затворите на Лис осемдесет процента на арестантите са се родили на Пущинака. Повечето леки момичета дохождаха в кръчмите и кафенетата оттам. Изобщо, както вече казах, Сигналният пущинак беше територия на жестоки традиции и странна ревност, по силата на която всеки, който не беше жител на Пущинака, беше гледан като естествен враг. Как беше станало това и откъде водеше началото си, мъчно е да се каже, но омразата към града и гражданите беше пуснала в сърцата на жителите на Пущинака толкова дълбоки корени, че рядко някой, дошъл от града в Сигналния пущинак, можеше да свикне с тамошния живот. Три пъти се бях бил там с местната младеж, без всякакви причини, само защото бях от града и момчетата ме „закачаха“.
Всичко това, с неголямо умение и без особена грация, изложих на Дюрок, като не разбирах какво значение могат да имат за него сведенията за един съвсем друг свят от оня, в който той живееше.
Най-сетне той ме спря и започна да приказва с Естамп. Беше безполезно да се вслушвам, тъй като разбирах думите, но не можех да ги осветля с никакъв достоверен смисъл. „Заплетено положение“ — рече Естамп. — „Което ние ще разплетем“ — възрази Дюрок. — „На какво се надявате?“ — „На същото, на което се е надявал и той.“ — „Но там може да има по-сериозни причини, отколкото мислите“. — „Всичко ще узнаем!“ — „Но Диге…“ — Аз не чух края на фразата. „Ех, млад сте вие!“ — „Не, наистина — настояваше на нещо Естамп, — наистина не може да се помисли“. — „Аз съдех не по нея — рече Дюрок, — аз може би щях да сбъркам сам, но психологическият аромат на Томсон и Галуей е доста ясен.“
В такъв род размишления на глас за нещо добре известно на тях този разговор продължи до брега на Сигналния пущинак. Обаче аз не намерих в разговора никакви обяснения за онова, което ставаше. Засега нямаше време да се мисли за това, тъй като ние пристигнахме и излязохме, като оставихме Естамп да варди лодката. Не забелязах у него голямо желание за бездействие. Те се бяха условили така: Дюрок ще ме прати, щом се изясни по-нататъшното положение на неизвестната работа, със записка, след прочитането на която Естамп ще знае дали да остане в лодката или да се присъедини към нас.
— Но защо взимате не мене, а това момче? — сухо попита Естамп. — Говоря сериозно. Може да се наложи ръкопашен бой, а вие трябва да признаете, че на везните на действието аз знача нещо.
— По много съображения — отговори Дюрок. — По силата на тия съображения аз трябва засега да имам послушен, жив помощник, но не равноправен като вас.
— Може би — рече Естамп. — Санди, бъди послушен. Бъди жив. Гледай мене!
Разбрах, че е ядосан, но пренебрегнах това, тъй като сам бих се чувствувал безлично на негово място.
— Хайде да вървим — рече ми Дюрок, и ние се отдалечихме, но трябваше за минута да се спрем.
Брегът на това място представляваше каменлив наклон, с къщи и зеленина на върха. До водата се намираха обърнати лодки, сушаха се мрежи. Тук скитаха няколко души боси, със сламени шапки. Достатъчно беше да погледнеш бледните им брадясали лица, за да се затвориш веднага в себе си. Оставили заниманията си, те застанаха на известно разстояние от нас, като наблюдаваха какви сме и какво правим, и тихо приказваха помежду си. Празните им втренчени очи изразяваха явна неприязън.
Като отплува малко, Естамп спусна котва и взе да ни гледа, провесил ръце между коленете. От групата хора на брега се отдели един дългурест човек с тясно лице; той помаха с ръка и извика:
— Откъде си, приятелю?
Дюрок миролюбиво му се усмихна, като продължаваше да върви мълчаливо; до него крачех аз. Изведнъж друг момък, с възглупаво, нахално лице, стремително се затърча, но на пет крачки от нас замря като вцепенено, плю хладнокръвно и заскача обратно на един крак, като държеше другия за петата.