Корабът с алени платна. Златната верига
- Автор: Грин Александр Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Корабът с алени платна. Златната верига». Краткое содержание книги:
— Да! Хиляди пъти да! Кълна се в кожата на леопарда, ще бъда навсякъде, където бъдете и вие.
Казвайки това, скочих. Може би той отгатна какво мисля, тъй като уморено се разсмя:
— Не е тъй далече, както може би ти се ще, но — в „страната на човешкото сърце“. В страната, където е тъмно.
— О, аз не ви разбирам — рекох, без да откъсвам поглед от стиснатата му като менгеме уста, надменна и снизходителна, от сивите му остри очи под строго чело. — Но право да си кажа, всичко ми е все едно, щом това ви трябва.
— Много ми трябва, защото ми се струва, че ти може да потрябваш и аз още вчера мислех за тебе. Кажи ми колко време ще трябва да пътуваме до Сигналния пущинак?
Той питаше за предградието на Лис, наречено така от старо време, когато почти не съществувал градът, а на каменните стълбове на полуострова, кръстен с името „Сигнален пущинак“, горели нощем бурета смола, които запалвали с разрешение на колониалните отреди като знак, че корабите могат да влязат в Сигналния залив. Сега Сигналният пущинак беше доста населено място със своя митница, поща и други подобни учреждения.
— Мисля — рекох, — че половин час ще бъде достатъчен, ако вятърът е добър. Искате да отидете там ли?
Той не отговори, отиде в съседната стая и като се забави там доста време, върна се облечен като крайбрежен жител, така че от светското му великолепие беше останало само лицето. Той носеше кожена куртка с двойни маншети, червена жилетка със зелени стъклени копчета, тясна лакирана шапка, която напомняше похлупено върху тиган котле; около шията — карирано шалче, а на краката си — върху кафявите от камилско сукно панталони — меки ботуши с дебела подметка. Хората в ей такива дрехи, както бях виждал много пъти, държат за копчето от жилетката някой зачервен от виното капитан, застанали под слънцето на кея, между прострени въжета и редица бурета, и му разправят какви изгодни предложения има от фирмата „Купи в дълг“ или „Застраховай се без нужда“.
Докато му се чудех, без да смея, разбира се, да се усмихна или да направя някоя забележка, Дюрок се приближи до стената между прозорците и дръпна висящия шнур. Част от стената тозчас падна в полукръг, като образува лавица с пезул зад нея, дето пламна светлина; зад стената нещо взе да бръмчи и аз не смогнах да съобразя ясно какво е станало, когато наравно с падналата лавица от стената се издигна един вид маса, на която имаше чаши, кафеник с горяща под него спиртна лампичка, кифли, масло, сухари и закуски от риба и месо, приготвени сигурно от ръцете на кухненския вълшебен дух — толкова изпечени неща, масло, цвъртене и аромат усетих между белите блюда, украсени с рисунка от зеленикави цветове. Захарницата напомняше сребърен сладкиш. Лъжичките, щипците за захар, салфетките в емайлирани халки и покритото със златна плетеница от дребни лозови листа карминово шише с коняк — всичко се яви като слънце от облаците. Дюрок взе да пренася изпратеното от магичните същества на голямата маса, като казваше:
— Тук човек може да мине без прислуга. Както виждаш, нашият домакин се е обзавел доста странно, а в дадения случай просто остроумно. Но да побързаме.
Виждайки как бързо и ловко яде, като налива на себе си и на мене от хвърлящото по покривката трепетливи розови отблясъци шише, аз се обърках в темпото, взех всяка минута да изпущам ту ножа, ту вилицата; по едно време стеснението едва не ме измъчи до смърт, но апетитът надделя, и аз се справих с яденето много бързо, като се престорих, че уж бързам повече от Дюрок. Щом престанах да обръщам внимание на движенията си, работата тръгна от добре по-добре; аз хващах, дъвчех, гълтах, отхвърлях, пиех и останах много доволен от себе си. Докато дъвчех, не преставах да обмислям едно нещо, което не се решавах да кажа, но исках много да кажа и може би нямаше да кажа, но Дюрок забеляза упорития ми поглед.
— Какво има? — рече той разсеяно, далеч от мене, нейде в своите планински върхове.
— Кой сте вие? — попитах аз и се учудих на себе си.
„Изтървах се все пак — помислих с горчивина. — Сега, дръж се, Санди!“
— Аз ли? — рече Дюрок с най-голямо учудване, като устреми в мене сив като стомана поглед. Той се разсмя и като видя, че се вцепених, додаде: — Нищо, нищо! Но аз искам да видя как ще зададеш същия въпрос на Естамп. Ще отговоря на простосърдечието ти. Аз съм шахматист.
За шахмата имах смътна представа, но по неволя се задоволих с този отговор, като смесих в ума си шахматната дъска със заровете и картите. „С една дума — играч“ — помислих, без да се разочаровам ни най-малко от отговора, като затвърдих, напротив, възхищението си. Играч значи юначина, отракан мъж, човек на риска. Но, насърчен, възнамерявах да попитам още нещо, когато завесата на вратата се отмести и влезе Поп.