Корабът с алени платна. Златната верига
- Автор: Грин Александр Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Корабът с алени платна. Златната верига». Краткое содержание книги:
VII
Не се учудвах, когато стената се отмести и в ярката дълбочина на широката разкошна стая видях Поп, а след него — Дюрок в пъстър халат. Дюрок вдигна, но веднага спусна револвера, и двамата се втурнаха към мене, като ме вмъкваха вътре за ръцете, за краката, тъй като аз не можех да стана. Отпуснах се на един стол, като се смеех и с все сила плясках по коляното си.
— Да ви кажа — продумах аз, — те ще се женят! Аз видях! Онази млада жена и вашият домакин. Той беше пийнал. Бога ми! Целуна ръката й. Кълна се. Златна верига лежи там, зад стената, четирийсет завоя през четирийсет прохода. Аз видях. Бях попаднал в шкафа и сега ме съдете, както искате, но на вас, Дюрок, аз ще бъда верен и баста!
Току пред лицето си видях чаша с вино. Стъклото дрънкаше в зъбите ми. Изпих виното, като в мрака на налегналия ме сън още не успях да схвана думите на Дюрок:
— Нищо, Поп! Санди получи своята порция; той утоли жаждата си по необикновеното. Безполезно е да приказваме сега с него.
Когато се опомних, стори ми се, че моментът на загубване съзнание е бил кратък и шкиперът веднага ще смъкне куртката ми, за да ме накара студът да скоча по-бързо. Ала нищо не беше изчезнало през времето на съня. Дневната светлина надничаше през процепите между завесите. Аз лежах на софата. Поп го нямаше. Дюрок ходеше по килима с наведена глава и пушеше.
Като отворих очи и осъзнах отлетялото, отново ги затворих, за да намисля как да се държа, тъй като не знаех дали ще ме обсипят с ругатни или всичко ще мине благополучно. Разбрах все пак, че най-доброто е да бъдеш какъвто си. Седнах и рекох в гърба на Дюрок:
— Виновен съм.
— Санди — рече той, като трепна и седна до мене, — че си виновен, виновен си. Когато заспиваше, ти бъбреше за някакъв разговор в библиотеката. Това е много важно за мене и затуй не се сърдя. Но слушай: ако така тръгне по-нататък, ти действително ще знаеш всичко. Разправяй какво е станало с тебе.
Исках да стана, Дюрок ме бутна с длан по челото и аз пак седнах. Дивият сън още се издигаше на валма в мене. Той стягаше с клещи ставите ми и чекнеше скулите ми от прозявка; и сладост, неутолима сладост размекваше всичките ми крайници. Набързо събрал мислите си, а също тъй запушил, което беше моя утринна привичка, аз разказах, като си припомних колкото се може по-точно разговора на Галуей с Диге. За нищо така не ме разпитваше Дюрок, както за този разговор.
— Ти трябва да благодариш на щастливия случай, който те е довел тук — забеляза той най-сетне, очевидно много угрижен, — впрочем виждам, че ти върви. Наспа ли се?
Дюрок не дочу отговора ми: той, замислен, търкаше тревожно челото си; после стана, отново почна да ходи. Часовникът на камината показваше шест и половина. Слънцето рязна одимения въздух с тънък лъч иззад завесите. Седях и се озъртах. Великолепието на тази стая с огледала в рамки от слонова кост, с мраморна облицовка на прозорците, със странни, украсени с резба мебели и цветна коприна, усмивките на красотата в светналите от злато и синя далечина картини, краката на Дюрок, които стъпваха по кожи и килими — всичко това беше премного за мене, уморяваше ме. Сега най-добре бих дишал в морето, когато стоиш на палубата и примижаваш срещу слънцето от острия морски блясък. Всичко, което гледах, ме възхищаваше, но аз не бях свикнал с него.
— Ние ще отидем, Санди — рече Дюрок, като престана да ходи, — после… но защо са необходими предисловия! Искаш ли да заминеш в експедиция?
Като мислех, че той предлага Африка или друго някое място, дето приключенията са неизчерпаеми, както ухапванията на комарите сред блатата, казах с голяма привързаност: