Корабът с алени платна. Златната верига
- Автор: Грин Александр Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Корабът с алени платна. Златната верига». Краткое содержание книги:
— Благодаря, добра душо! — рече Дюрок. — Значи не всички още са против нас.
— Аз не съм против — възрази особата, — дори напротив. Те си въртят девойката, както си искат; много жалко за момичето, защото ако никой не се застъпи, ще я лапнат.
— Ще я лапнат ли? — попита Дюрок.
— А вие не познавате ли Лемарен? — Въпросът прозвуча като гръмовит укор.
— Не, не го познаваме.
— Е, тогава ще е дълго да се разказва. Тя сама ще ви разкаже. Пък аз ще вървя; ако ме видят с вас…
Девойката се стресна и изчезна зад ъгъла, а ние, като следвахме незабавно указанието й и толкова скоро, колкото само позволяваше дишането ни, се спуснахме по най-близкия спусък към брега, дето, както видяхме, трябваше да избиколим един малък нос от дясната страна на Сигналния пущинак.
Разбира се, ние можехме, след като разпитаме за пътя, да отидем по най-близкия път, по твърда земя, а не по хлъзгавия пясък, но, както правиш посочи Дюрок, неизгодно беше в нашето положение да ни видят по пътищата.
Отдясно по урвата се издигаше гора, отляво блестеше утринното красиво море, а вятърът духаше, за щастие, в тила ни. Радвах се, че вървя по брега. По пясъка течаха шумно ивици зелена вода, като се отливаха после назад с шушнеща в тишината пяна. След като избиколихме носа, видяхме в далечината, на извивката на лилавите хълмове на брега, синя стряха е тесен като дим флаг и едва сега си спомних, че Естамп чака известие. Вероятно същото мислеше и Дюрок, тъй като рече:
— Естамп ще потърпи; онова, което е пред нас, е по-важно от него.
Ала, както ще видите по-късно, с Естамп излезе другояче.
IX
Зад носа вятърът стихна и аз чух слабо долитащи звуци на пиано — един бегъл мотив. Той беше ясен и прост като полски вятър. Дюрок се спря внезапно, после тръгна по-бавно, със затворени очи, навел глава. Помислих, че пред очите му са се явили тъмни кръгове от ослепителния блясък на белите камъчета; той бавно се усмихна, без да отваря очи, после се спря повторно с малко повдигната ръка. Не знаех какво мисли. Очите му внезапно се отвориха, той ме видя, но продължи да гледа много разсеяно, сякаш отдалеч; най-сетне, като забеляза, че съм учуден, Дюрок се обърна и без да каже нещо, се запъти по-нататък.
Обливайки се в пот, достигнахме сянката на зданието. Откъм морето фасадата беше обградена с двуетажна тераса и брезентови навеси; тясната пуста стена с капандура беше обърната към нас, а входовете бяха, трябва да се предполага, откъм гората. Сега ни предстоеше да узнаем какъв е този бординхауз и кой живее там.
Музикантът престана да свири кроткия си мотив и взе да прелива звуците от заострени трели към глухо басово мърморене, после обратно, всичко много бързо. Най-сетне той няколко пъти поред удари силно в прелестната тишина на морското утро еднотонен акорд и сякаш изчезна.
— Забележително нещо! — зачу се от горната тераса дрезгав, обезпокоен глас. — Оставих водка в бутилката един пръст над етикета, а сега тя е под етикета. Вие ли сте пили, Бил?
— Как не, ще взема да пия чуждата водка! — мрачно и благородно отговори Бил. — Аз само помислих дали не е оцет това, тъй като страдам от главоболие, и намокрих малко кърпичката си.
— По-добре би било да не страдахте от главоболие, а да се научехте…
После, тъй като ние вече се изкачихме по пътеката към задната страна на къщата, спорът се чуваше като неясна борба на гласове, а пред нас се откри вход със стълба. По-близо до ъгъла имаше втора врата.
Между редките, много високи и сенчести дървета, които растяха тук около къщата и преминаваха по-нататък в гъста гора, ние останахме за известно време незабелязани от единствения човек, когото видяхме тук. Мома ли беше или момиченце, не можех да кажа веднага, но склонен бях да кажа, че е момиченце. То ходеше босо по тревата, навело глава и сложило ръце отзад, напред-назад с такъв вид, както ходят от ъгъл в ъгъл из стаята. Под дървото на забит в земята стълб имаше кръгла маса, покрита с покривка, на нея лежеше разчертан лист, молив, ютия, чукче и купчина орехи. Девойката носеше само кафява фуста и лека бяла кърпа със син кенар, наметната върху раменете. В нейните много гъсти, намотани надве-натри коси стърчаха дълги фуркети.
Като походи, тя неохотно седна до масата, записа нещо в разчертания лист, после мушна ютията между коленете си и почна да чупи на нея орехи с чукчето.